Игра на шикалки

"Хората определят дали ще се управляват или ще бъдат управлявани."

Хенри Уорд Бийчър (1813-1887 г.) - американски проповедник

Понятието "елит" произхода от латинската дума "eligere" - "избирам". Получава широко разпространение, бидейки заимствано от френския език - "elite" - най-добрият, отбраният, избраният. От ХVІІ век първоначално това понятие се използва от търговците, за да обозначават стоките с най-висше качество. През ХVІІІ век неговата употреба се разширява, терминът започва да се използва за наименование на избрани хора, преди всичко висшата аристокрация, а също отбраните ("елитни") воински части. В Англия, както свидетелства Оксфордският речник в изданието си от 1823 г., този термин започнал да се използва спрямо висшите социални групи в системата на социалната йерархия. Като цивилизационен термин за характеризиране на определен сегмент от човешкото общество "елит" не се използва широко чак до края на ХІХ век. Оттогава датира и формирането на науката "елитология". Признати 

основатели на елитологията 

и нейни патриарси се явяват италианците Гаетано Моска (1858-1941 г.) и Вилфредо Парето (1848-1923 г.). На двамата принадлежи пионерската роля в създаването на съвременните теории за елита. При това между тези автори още приживе започва спор за откривателския приоритет, който техните последователи продължават и досега.

Вилфредо Парето става знаменит и се ползва с европейска известност много преди Гаетано Моска да придобие популярност. Но цялостната концепция за управляващата класа, нейната роля в социално-политическия процес първи въвежда именно Гаетано Моска. Той завършва своята монография "Теория на управлението и парламентарно управление" на 17 април 1883 г., едва на 25-годишна възраст и само пет години след започване на самостоятелна научна дейност. Върху нейните 365 страници авторът излага своето откритие, че във всички общества (започвайки със слабо развитите или трудно достигнали основите на цивилизацията, чак до най-развитите и могъщи), съществуват две класи хора: класата на управляващите и класата на управляваните. Вилфредо Парето създава своите основни трудове по същата тема около десетилетие след Гаетано Моска. Но въпреки това отказва да признае искането на Моска да потвърди неговия приоритет. В обществените науки понятието "елит" се появява в "Трактат по всеобща социология" на Вилфредо Парето.

В своя фундаментален труд "Социалистическите системи" Вилфредо 

Парето се съгласява с Карл Маркс 

(1818-1883 г.), че  класовата борба е най-важното явление в световната история, но твърди, че е неправилно да бъде прието, че класовата борба е породена от икономически причини, произтичаща от отношението на собствеността към средствата за производство. Становището на Вилфредо Парето е, че борбата за политическа власт може да бъде първопричина както за стълкновенията между елитите и масите, така и за съперничеството между управляващия и неуправляващия елит. Следствие от класовата борба в съвременната епоха при установяването на диктатура на пролетариата реално властовият потенциал води до господство на тези, които действат от името на пролетариата, тоест отново до привилегирован елит, противно на твърденията на Карл Маркс, прогнозира Вилфредо Парето.

Пропагандаторите на официалната идеология както в Съветския съюз, така и в останалите социалистически държави в Източна Европа, старателно поддържаха тезата, че елитът (като самият термин биваше избягван чрез използването на евфемизми), е част от господстващата експлоататорска класа. Следователно той може да съществува само в класово-антагонистичните общества. Тъй като самият социализъм е строй без експлоататорска класа, то той представлява общество без елит. Идеята за социалистическа демокрация мутира във 

високоустойчив екземпляр 

на партократичния бюрократизъм в социалистическите държави. Напълно в противоречие с действителността официалната пропаганда там постулираше, че държавните и партийните ръководители - това са истински изразители на волята на народа, негови слуги, затова и се ползват с беззаветната поддръжка на масите. Отвън фасадата на обществената формация изглеждаше много идилично, хармонично, чак дори утопично демократично. Съдържанието обаче драматично се различаваше от пропагандирания облик. Диалектическото противоречие между пропагандната опаковка за отсъствие на експлоатация, а оттам - и на елит, и реалността - тотална власт на партийно-държавните бюрократични елити, престижът на които в очите на народите на европейските социалистически държави катастрофално спадаше, обуслови липсата за действие от страна на масите за запазване на статуквото при краха на социализма в края на 80-те години на миналото столетие.

Забележителен факт е, че през целия период на т.нар. преход нито една от представяните в българския парламент партии не е поставяла в публичното пространство въпроса за въвеждането на ефективна система за контрол от страна на суверена върху дейността на елитите. Амбицията на управляващото малцинство е да подпечата 

застраховката за своята недосегаемост 

от недоволството на гражданите заради начина, по който упражнява властта, посредством елиминирането предварително на каквато и да е законова основа за упражняване на контрол от страна на суверена върху неговите действия. Както и да противодейства на евентуалното превръщане на прехвърления му властови потенциал в обратим, тоест да възпрепятства още в зародиш иницииране на процедурата за отзоваване на лица, заели, съгласно волеизлиянието на гражданите, изборен пост.

Този твърде нелицеприятен факт за всички тези български партии от целия идеологически спектър, но всички те с ярка претенция за "демократи", е бил валиден както по времето, когато дадена политическа формация е участвала в изпълнителната власт, така също и в периодите на нейното пребиваване в опозиция - парламентарна или извън банките на Народното събрание. Всъщност в битността си и при двете свои "агрегатни" състояния партокрацията или е елит, или вижда себе си в ролята на контраелит - кадровия резерв на едно алтернативно управление. Но в никакъв случай не бленува за ролята на антиелит. Независимо какъв статус й е отредила в даден момент рулетката на съдбата, елитокрацията е мотивирана да залъгва непрекъснато суверена с биберона на повсеместно рекламираните "демократични избори".

Както още Жан-Жак Русо (1712-1778 г.) заключава в своя класически труд "За обществения договор", книга трета, глава петнадесета: "Английският народ мисли, че е свободен, той дълбоко се лъже, защото е свободен само докато избира членовете на парламента; свършат ли изборите, той е роб, той е нищо". Това, което всъщност великият френски мислител казва, е, че ако един народ отчужди контрола си от последна инстанция върху дневния ред и върху решенията на правителството на неговата държава, то той рискува също така да отчужди контрола си от последна инстанция и върху останалите управленски сфери. Именно в тази посока са насочени усилията на гражданите в онези - намиращи се в по-пълноценна форма на демокрацията - държави, тоест към възвръщането на властта у суверена като субект от последна инстанция за нейното упражняване. Това се постига чрез съчетаване на пряката, партиципаторната форма на демокрация (демокрация на участието, която е с по-нисък интензитет от пряката демокрация) и делиберативната демокрация (механизми за предварително обсъждане на управленски решения), вплетени във функционирането на представителната демокрация. Изказано в терминологията на политологията, горното означава държавното управление да представлява присаждане на компетентността на експертите върху дървото на народния суверенитет. Но и в никакъв случай да не отразява 

присаждането на символите на демокрацията

върху дървото на настойничеството на политическите елити, или по-скоро (псевдо)елити.

Точно този етап от пътя на гражданското себесъздаване на българския суверен все още не е изминат от него. Ситуацията, която е отлята в калъпа на настоящия основен закон на България, ерозиращ и омаломощаващ потенциала на българския суверен да притежава и упражнява властта от последна инстанция. Ето защо е напълно обяснима мотивацията на сегашната политическа класа у нас единодушно да брани с гърдите си по матросовски членовете на конституцията от каквито и да са промени в духа на реално народовластие.

*Авторът е председател на УС на Асоциацията за борба против корупцията в България