14 Ноември 2024четвъртък20:57 ч.

Хемингуей: И гърците, и турците, и българите не са свестни

Борис III чистосърдечно не обича България

/ брой: 16

автор:Христо Георгиев

visibility 12097

Великият американски писател Ърнест Хемингуей (1899-1961) в България! Звучи невероятно, но е полузабравен факт. Носителят на Нобелова награда за литература за 1954 г. шета из Балканите през 1922 и 1923 г. като кореспондент на американски и канадски вестници и списания. Не се знае досега нищо за евентуалния му престой в София, но личи от материалите му, че той доста добре се е запознал с политическата ситуация и нравите в България и въобще в балканските страни. В увлекателна кореспонденция той пише за първите хора на Европа и Балканите, включително за цар Борис ттт. Отделя няколко преливащи от симпатия реда и на министър-председателя на България Александър Стамболийски. Убийствено е описанието му на деветоюнските превратаджии и на царя ни, над които се присмива няколко месеца след преврата. И ги разобличава така, както може само творец от ранга на Хемингуей да го направи. Сарказмът му хич няма да допадне на някои от днешните ни неофашисти  и патриотари, но какво да се прави, техен проблем си е. Сакън, да не вземе някой да предложи да влязат тия текстове на американския "комуняга" в някое ъгълче на учебните ни програми! 

Днес ви предлагаме част от кореспонденцията му за коронованите глави на Европа и покъртителния му разказ за обстановката в Одрин по онова време, за малоазиатските гръцки бежанци от гръцко-турската война (1919-1922), които са над един милион души. Те са заселени в Егейска Македония и така етническият й облик е окончателно променен - по-голямата част от останалите в родните си къщи дотогава българи са прогонени в България под равнодушния поглед на тъй хуманната и ратуваща и тогава за човешки права Европа.

Малцина помнят и знаят, че Хемингуей е един от най-големите антифашисти, отдал се докрай на битката срещу "кафявата чума" на ХХ век не само с творчеството си, но и с парите си. Поне един факт: Той е военен кореспондент през 1937-1938 г. в Испания и оборудва със собствени средства санитарна колона за републиканските войски. Есето му "На американците, паднали в Испания" за загиналите доброволци в бригадата "Абрахам Линкълн", е зашеметяващо и е един от върховете на неговия писателски майсторлък. А в речта си "Писателят и войната" той изрича нещо, в което правителството на Рузвелт тогава все още не е убедено: "Нужно ни е ясно да съзнаваме престъпността на фашизма и как да се борим с него". През 1944-1945 е отново военен кореспондент и отразява дебаркирането на съюзническите войски във Франция и освобождаването на Париж. Но за всичко това - друг път.

Из "Бежанци от Тракия"

"Торонто Дейли Стар", 14 ноември 1922 г.

София, България: След като ужасът от евакуацията на тракийското население остана зад мен, в удобния влак преживяното започваше да ми се струва нереално. Това е хубавото на спомените.

Описах евакуацията в една телеграма от Одрин до "Стар". Не зная колко ще пътува това писмо до Торонто, но когато четете кореспонденцията в "Стар", бъдете сигурни, че същата тая страшна, влачеща се върволица от хора, прогонени от домовете им, ще продължава да тече в нескончаем поток по калния път към Македония. Четвърт милион души се движат много бавно.

Самият Одрин е неприятен град. Слязох от влака в 11 часа вечерта. Цялата гара представляваше кална локва. Беше пълно с войници, денкове, пружини за легла, завивки, шевни машини, бебета, счупени детски колички и всичко това се намираше в калта под ситния дъжд. Гарата се осветяваше от газени лампи. Началникът на гарата ми каза, че този ден е пуснал петдесет и седем вагона с отстъпваща войска към Западна Тракия. Телеграфните съобщения бяха прекъснати. Трупаше се още войска, а възможност да я евакуират нямаше.

Както ми предаде началникът на гарата, хотелът на Мадам Мари беше единственото място в града, където човек може да преспи. Един войник ме поведе по тъмните странични улици към Мадам Мари. Вървяхме през кални локви и заобикаляхме по-големите, които бяха твърде дълбоки. Хотелът на Мадам Мари тънеше в мрак.

Потропах на вратата и един бос французин само по панталон отвори. Той каза, че свободна стая нямало, но могло да спя на пода, ако имам одеяла. Положението изглеждаше лошо.

В това време отвън спря кола и влязоха двама филмови оператори с шофьора си. Те имаха три легла и ми предложиха да разпъна одеялата си на едно от тях. Шофьорът спа в колата. Тримата се опънахме на леглата, а по-високият от двамата, когото наричаха Късия, ми каза, че са пътували много тежко от Родосто до Мраморно море.

- Днес направих няколко чудесни снимки на горящо село. - Късия изтегли единия си ботуш. - Запалено село! - великолепна гледка! Приличаше на съборен мравуняк. - Късия изтегли и другия си ботуш. - Снимах го от няколко места и съвсем приличаше на запален град. Брей, че съм уморен. Тази работа с бежанците е истински ад. В тази страна човек се сблъсква с ужасни неща. - След две минути той вече хъркаше.

Събудих се около един часа през нощта от страшна треска. Това беше последствие на прекараната в Константинопол малария. Убих комарите, които се бяха напили с толкова кръв, че не можеха да литнат от лицето ми, изчаках да минат тръпките, взех голяма доза аспирин и хинин и легнах отново. Към сутринта повторих процедурата. По-късно Късия ме събуди.

- Ей, момче, я погледни в тази кутийка за филми. - Погледнах. Гъмжеше от въшки. - Сигурно са гладни и са стигнали до филма ми. Сигурно са гладни, миличките.

Леглата бяха пълни с въшки. По време на войната въшлясвах неведнъж, но никога не бях виждал такова нещо като в Тракия. Ако внимателно се вгледаш в мебелите или стените, забелязваш как пълзят и не точно пълзят, а по-скоро се движат на мънички мазни петънца.

- Не боли от тях - каза Късия. - Толкова са мънички.

- Това е нищо. Трябваше да видите истински едри въшки в Люлебургаз.

Мадам Мари - едра, отпусната хърватка, свари кафе и ни поднесе възкисел чер хляб в празна стая, която служеше за трапезария, приемна и хотелска канцелария.

- Мадам, стаята ни е пълна е въшки - казах весело, за да започна разговор.

Тя разпери ръце.

- Но е по-добре, отколкото да се спи на улицата, нали, господине? 

Съгласих се. Ние тръгнахме да излизаме, а Мадам се загледа след нас. Навън ръмеше. В края на калната уличка, на която стояхме, се виждаше безконечното шествие от хора. Те се движеха по калдъръмения път, водещ от Одрин през долината на Марица към Караагач, от който по-нататък се разклоняват други пътища, пресичащи Западна Тракия и Македония.

...Вървях по пътя пеша осем километра заедно с процесията на бежанците, като се мъчех да отбягвам камилите, които се олюляваха и пръхтяха. Плоските каруци, теглени от волове, бяха отрупани със завивки и постелки, одеяла, мебели, завързани прасета, майки, свити под одеяла с кърмачета; отзад кретаха стари мъже и жени, хванати за задната част на каруците и едва си тътреха краката. Навели глави и вперили очи в пътя, те вървяха напред. А редом се движеха мулета, натоварени с боеприпаси и пушки, завързани като житни снопове и от време на време минаваше някой смачкан "Форд" с гръцки генералщабни офицери със зачервени от безсъние очи. А иначе през цялото време се нижеше бавната върволица от тракийски бежанци, подгизнали от дъжда, едва влачеха краката си от умора бедни тракийски селяни, напуснали домовете си.

Пресякох моста над Марица, която се носеше буйна, керемиденочервена, широка четиристотин метра. Вчера речното корито беше сухо и там бяха спрели каруците на бежанците. Завих надясно и се насочих по странични пътища към хотела на Мадам Мари, за да напиша телеграмата за "Стар". Всички телеграфни съобщения бяха прекъснати. Помолих един италиански полковник, който се връщаше в Константинопол със Съюзническата комисия, и той обеща на следващия ден да я изпрати по телеграфа.

Треската ми се засилваше и Мадам Мари донесе бутилка светло сладко тракийско вино, с което да взимам хинина.

- За мене няма значение кога ще дойдат турците - каза Мадам Мари, като сядаше с огромното си тяло до масата и чешеше брадата си.

- Защо да няма?

- Всички са еднакви. И гърците, и турците, и българите. Всички са еднакви. - Тя прие чашата вино, която й предложих. - Познавам ги всичките. Всички са били в Караагач.

- А кои са най-свестни? - запитах аз.

- Никой. Всички са еднакви. Сега тук спят гръцките офицери, а след това ще дойдат турските. Някой ден гръцките офицери ще се върнат. Всички ми плащат.

- А бедните хорица там, на пътя? - От ума ми не излизаше тази ужасна, близо тридесет и два километрова процесия и страхотните неща, които видях през деня.

- Е - вдигна рамене Мадам Мари. - Така става с хората. Винаги е едно и също. Турците имат една поговорка. Те имат много хубави поговорки: "Вината не е само в брадвата, а и в дървото"...

Из кореспонденцията "С какво се занимават кралете в Европа", 

15 септември 1923 г.

...Георг е женен за румънска принцеса, дъщеря на кралица Мария и крал Фердинанд. Тъкмо сега тъща му е на обиколка из европейските столици, за да ги накара да признаят Георг за законен владетел и между другото - дъщеря й за кралица.

Така стигаме до Румъния, където положението на краля не е блестящо.

Крал Фердинанд изглежда загрижен като всеки мъж от горното течение на Дунав, който крие истинското изражение на лицето си зад пищната растителност на бакенбарди. Румъния е единствената страна, към която никой в Европа не се отнася сериозно. През 1919 г., когато държавниците и техните съветници, събрани за решителни действия, живееха в най-добрите хотели на Париж и подготвяха мирния договор, който имаше за цел да европеизира Балканите и в края на краищата успя да балканизира Европа, румънците представляваха рядка колекция от оратори и тълкуватели на исторически прецеденти.

Когато тези оратори се наприказваха и договорите бяха подписани, стана ясно, че на Румъния се придават обширни области във всички посоки от земите на съседите й, които бяха споменати в речите на румънците. Съставителите на договора вероятно бяха сметнали, че така плащат евтина цена, за да се избавят от присъствието на разпалените румънски патриоти. Във всеки случай сега Румъния трябва да поддържа една от най-големите армии в Европа, за да е в готовност да потушава бунтовете на новите румънци, чието единствено желание е да престанат да бъдат румънци.

Рано или късно големи части от Румъния ще се отцепят и разкъсат като леден блок, попаднал в Гълфстрийм... 

Между другото офицерите от румънската армия, на която в следващите десет години предстои да понесе цялата тежест на суровите атаки на унгарци и руснаци, употребяват червило и носят корсети. Без преувеличение. Със собствените си очи видях в едно кафене как румънски офицери от пехотата си червят устните. Виждал съм офицери от кавалерията, които носят руж на страните си като хористи. За корсета не бих се заклел. Може би така ми се е сторило.

Като свършихме с Румъния, влизаме във владенията на българския цар Борис. Борис е син на Фердинанд - Лисицата. През 1918 г. близкоизточният фронт се разпадна и българската войска, оглавена от войнишки революционни комитети, се отправи към дома си. Тя освободи Стамболийски - снажен, грубоват селянин. Беше хвърлен в затвора, понеже бил настоявал България да воюва на страната на съюзниците. Стамболийски излезе от затвора разярен и първото, което направи, беше да изобличи цар Фердинанд. Фердинанд напусна страната. Борис остана. Стамболийски имаше навика да го държи в приемната и да го вика, когато се нуждаеше от преводач при разговор с някого, с когото желаеше да бъде особено любезен. Например с кореспондентите на вестниците.

Борис чистосърдечно не обича България и иска да живее в Париж. Стамболийски беше свален от старите прогермански армейски офицери, рушветчии, политически интриганти и от български интелектуалци, което в България означава хора, поели достатъчно знания, за да загубят способността да бъдат повече честни. Стамболийски беше убит от хората, които доведоха до пълна разруха страната, която той се опитваше да спаси. Борис е все още цар, но действията му се контролират от Фердинанд и съветниците на старата Лисица...

Намаляват българските компании сред топ 500 в Източна Европа

автор:Дума

visibility 561

/ брой: 218

Въглищата спасяват електроенергийната система

автор:Дума

visibility 590

/ брой: 218

С 60% са по-ниски добивите от пчелен мед тази година

автор:Дума

visibility 557

/ брой: 218

Строителството изпреварва IТ сектора по заплати

автор:Дума

visibility 520

/ брой: 218

Северна Корея вече участва във войната

автор:Дума

visibility 576

/ брой: 218

Съединените щати откриват ракетна база в Полша

автор:Дума

visibility 558

/ брой: 218

В Прищина заговориха за "Велико Косово"

автор:Дума

visibility 495

/ брой: 218

Накратко

автор:Дума

visibility 554

/ брой: 218

Ама, вярно ли е?

автор:Аида Паникян

visibility 612

/ брой: 218

Прероденият геополитически гълъб

автор:Александър Симов

visibility 615

/ брой: 218

Непростима безпаметност

visibility 516

/ брой: 218

По следите на една забравена, но величава битка

visibility 627

/ брой: 218

 

Използвайки този сайт Вие приемате, че използваме „бисквитки", които ни помагат за подобряване на преживяването на потребителите, за персонализиране на съдържанието и рекламите, и за анализ на посещаемостта. За повече информация можете да прочетете нашата политика за бисквитките и политиката ни за поверителност.

ПРИЕМАМ