Българското знаме

Вадер ХАН

Казвам се Вадер Акбархан, уча журналистика и съм буден. Трети март. Най-големият национален празник: рожденият ден на майка България - такава, каквато я знаем днес.
Неработен ден. Ден, посветен на тържеството на свободата. Освободени от работа и от грижи, българите празнуват. Площадите оживяват. Войници маршируват, тържествена музика прониква високо в небесата, дълбоко в сърцата, стари знамена и слава се веят от пролетния вятър. Пролетният вятър, спуснал се от върховете на Балкана, носи мириса на кръв, на барут, на пожар.
Събудих се късно, сам в общежитието. Станах, приготвих си чантата и тръгнах да излизам. Спря ме календарът. Послушах го.
Днес е Трети март! Ще направя нещо. До стената от месеци стоеше облегнато българското знаме. Разгънах го и го отърсих от праха. В дясната ръка с българското знаме, а в лявата - с въже, тръгнах към прозореца. Щом го отворих, върху мен връхлетя пролетният вятър, а пред мен се изправи с цялото си мълчаливо величие Витоша. Привързах здраво знамето за перваза. Щом ръцете ми направиха последния възел и пуснаха въжето, вятърът блъсна ленения плат и три цвята мигом полетяха в небето - бяло, зелено, червено.
Силните възли не позволяваха знамето да отлети към незнайни висоти, а го приковаваха към сградата, към земята, към днешния ден. Към настоящето. Прибрах се в стаята, а тя - тя беше необичайно глуха. Не биваше. След няколко движения на търкалцето на мишката пуснах "За теб, България". Това накара вятъра да развее още по-силно българския трикольор.
Погледът ми от българското знаме се издигна по масивното твърдо тяло на Витоша към върховете, до белите снегове, докосна синьото небе, но беше рязко издърпан надолу към реалността. Надолу към сиво-оранжевия Студентски град, към колосалните блокове, грапаво стърчащи сред пустошта, към хилядите им празни прозорци. Хиляди празни прозорци. Моето знаме беше единствено.
Погледът ми отчаяно търсеше трите цвята - бяло, зелено, червено - по безбройните прозорци на множеството блокове, обградили хоризонта на моя свят. Очите ми не намираха това, което търсят, не вярваха, продължаваха да се взират в далечината, да се отправят във всички посоки и да не губят вяра, че българското знаме ще ги срещне някъде.
Сълзи не можеха да избият, защото пролетният вятър веднага ги изсушаваше, а горещата вяра в погледа ги изпаряваше в мига, в който се опитаха да го замъглят. Но те не спираха да търсят и да отричат това, което виждаха.
Аз също не можех да приема това, което бях открил. Грабнах фотоапарата, затворих вратата, зад която звучеше "За теб, България", и се спуснах по стълбите. Онзи пролетен вятър, който горе носеше миризмата на кръв и мечти, тук миришеше на изгоряла гума, на прах. И развяваше не знамена, а найлонови торбички. Направих няколко крачки и вдигнах с надежда поглед нагоре. И видях знаме! Българското знаме! Но беше моето...
Изглеждаше малко и незначително, като странен парцал, закачен на пръчка, неохотно развяван от вятъра. А горе, горе имах чувството, че белият, зеленият и червеният къс изпълват цялото небе и през тях струи слънцето, божията благодат, вярата. Вярата на Българина. Сега тя беше закачена на талашитена пръчка и се вееше от осмия етаж. Хей, тук наоколо трябва да има още знамена!
С фотоапарат в ръка и трескаво търсещ поглед, тръгнах по улиците на Студентския град. Вървях, молих си, обходих днешна България. И открих знамена. Открих вяра.
Да, имаше знамена. Макар и несръчно сложени и неразгънати. Някои от тях бяха спуснати хоризонтално, други - вертикално, трети - наклонени, като Самарското знаме в ръцете на Никола Корчев, на картината, която всеки е виждал. Не бяха виждали как се стягат възли студентите, не бях виждал и аз, но бяхме успели да закрепим българския трикольор във въздуха и над сивото ежедневие.
И тогава долетя въпросът: "Какво е накарало студентите да развеят българското знаме?" Какво мен накара да го направя? Може би датата. Може би думите "Редно е!". Може би.
Не беше това. Посегнах към знамето и го взех в себе си, защото бях в България. Защото останах в България. Половината ми съученици избягаха, устремени към мечтите си, които не можеха да се сбъднат тук. Половината ми колеги ще избягат оттук, за да не им се налага да спасяват животи срещу пари - пари, които ще спасят тях от жестоката хватка на живота и ще осигурят на децата им образование, самочувствие, успех. Пари, които ще им позволят да мечтаят.
Ден на свободата. Свобода. Да, свобода да избягаш - свободен си! Или... свобода да мечтаеш. Тази свобода днес българинът е изгубил. Той е роб - роб, по-безличен от роба, който е бил през турското робство. Днес сме роби не на чуждия ятаган, а на себе си, на собственото си неверие. А кой е днешният поробител? "Здравият разум". Сиреч, песимизмът, житейският опит, че нищо не може да се промени в България. Че всяка мечта и вяра са опасни, че всеки порив за добро дело е обречен на звучен присмех, на провал, след който идва отчаяние. И че всеки честен човек, всеки мечтател, който е достатъчно наивен да се опита да промени нещо тук, неминуемо ще бъде кърваво смлян от масивните зъбни колелета на системата, на адската машина, на жестоката реалност, наречена България.
А колко красиво се вее българското знаме. Енергично ни маха, извива тялото си, описва фигури, подобно на жив пламък, разгарян от тревожния вятър. Какво ни казва? Червено - под паветата, върху които стъпвам с фотоапарат в ръка, е попила кръв; кръвта на мечтите, на обичта към семейтвото, към живота, бликнала, когато хилядите младежи - да, младежи като всички онези, натъпкани в блоковете около мен - са прерязали връзката си със всичко споменато или неказано, и са тръгнали с масите някъде напред, където да дадат живота си, щастието си - себе си - за едничката, свята майка България. Зелено - като безценната природа, като дарената от Бога плодородна земя, като лековития дъх на горите, който има силата дори днес да лекува тревогата, всички болести и проблеми, всяка тъга, и да носи вяра и оптимизъм на всеки, откъснал се от проблемите, от себе си, и поел глътка въздух. И бяло - свободата да мечтаеш, смелостта да вярваш, силата да понасяш леко каменистия и хлъзгав път на живота, докато всяка сутрин се возиш в градския транспорт, притиснат в безизходицата на препълненото с проблеми ежедневие, изкълчен от неимоверното усилие да се задържиш на крака...
Това ни казва българският трикольор. Това говорят от площадите политици и духовници на 3 март. Нека го кажем на своите деца, на приятелите си, на близките си. Нека го кажем на себе си.
Имай вяра, българино. И се научи да развързваш възли. Развържи надеждата, вярата, пролетния вятър. Имай вяра в себе си.