Преходът не подлежи на поправка

След стрелбата в НДК и пред Съдебната палата някой вече каза, че най-безопасното място да си правят среща редовите граждани в София са книжарниците и Националната библиотека, защото там няма начин да се намират представители на организираната престъпност или политици. Спомена се, че "екшънът" в центъра на столицата е съпоставим с кадри от сериала "Под прикритие", където по адекватен начин е показано едно убийство. Странно защо никой не се сети да коментира начина, по който в същия този сериал се обясняваше от някакъв герой-мафиот как могат да се изперат пари у нас и се посочи издаването на голям брой вестници, начините за печат, продажби, отчитане и всичко гарнирано с конкретни цифри. Дали организираната престъпност ще вземе този пример за ползване в собствената си дейност, или авторите на сценария са имали информация за такива факти, не е толкова важно. По-същественото е, че се връщаме към времена, когато

истините се казват завоалирано

между редовете, чрез филми или в книги на новоизпечени, често обречени писатели, а "Репортери без граници" отново ни поставя на все по-задно място (87-мо!) по критерия свобода на словото и медийната среда. В същото време, ако някой ден минете покрай пунктовете, които събират непродадените печатни издания, ще се хванете за главата. Новички, неразгръщани, цветни и повечето много "жълти"... Ако някъде някой спори за собствеността на медиите или просто ги коментира, а други казват, че "държавата е в нокдаун", едно дете в трамвая се оправдава пред контрольора, че е без билет, защото майка му не е имала пари да му купи карта този месец. Студентите ни в Англия са на "война" с Найджъл Фараж, лидер на Партията на независимостта на Великобритания, а и ние тук се обидихме от негативизма към българите в думите му и от подетата в страната му антиемигрантска кампания срещу България. Никак не е приятно и е неевропейско, но ако си сложим ръка на сърцето, няма ли да признаем мълчаливо, че "България е държава, която има сериозни икономически проблеми и официалната статистика сочи, че 44% от хората живеят под прага на бедността". Или вече се примирихме с определението "най-бедна държава в ЕС" и можем в тази връзка да преглътнем с удовлетворение казаното от Хампарцумян, че сме "най-бедни, ама в семейството на богатите"? Дори и да си посипваме главите с пепел, няма как да излезем от

кръга на вечните спорове по всеки проблем

по всяка болка на обществото ни и да бъдем разделени за всичко, защото винаги някой някъде скришом, без много шум взима решения, които засягат интересите на всички, но удовлетворяват малцина. Пито-платено, преходът не подлежи на поправка, навиците са здраво споени и "бронебойни патрони за тях няма открити". Кой и кога създаде навика да се ходи на премиера в Операта по дънки и пуловери, с шишета вода в ръка и необходимост от общуване по време на ключови арии? Не е въпрос на манталитет, защото по-зрелите помнят и други времена, когато нашият манталитет беше не само европейски, но и одухотворен.
Дали всичко това не опира и до онази "пяна", която революции или просто промени винаги издигат на повърхността и обикновено това са личности без достатъчно знания и характер, послушни пионки, непознаващи понятието "екипност" и воля за политика и отговорност, които на кантара "лично-обществено" накланят везните само към личното? Но често са управляващи. Въпросът не е драматичен и едва ли е единственият. По-скоро тревогата на редовите граждани е за факта, че

има въпроси, а отговорите се загубват

в спорове и кръгли маси и остава чувството за "кучетата си лаят, керванът си върви". Затова и един преподавател по френски език от висше училище, пенсионер, приема за нормално, едва ли не, да мете двора на детска градина, за да се издържа при малката пенсия, която получава, но децата от същата детска градина ще учат чужд език при други частни учители срещу повече средства, ако родителите могат да си го позволят. Драматичният въпрос е дали наистина ще се намерят хора, които могат и искат за се запретнат да променят всичко това, всеки в своята област и всички заедно в името на една цел - не просто оцеляване, а добруване.