14 Ноември 2024четвъртък17:25 ч.

На фокус

В политическия живот не ни трябват поети?!

Не можем да се оправдаваме с безразсъдството на времето

/ брой: 215

автор:Джуни Александрова

visibility 3404

Вечерта на 10 ноември 1989-а ме завари на летището, което обслужваше Търговище, Шумен, Разград и околностите им. Връщах се в София след рецитал в Шумен. Докато чаках, по телевизията чух, че на пленум на БКП Тодор Живков поискал да го освободят от поста генерален секретар. Невероятно! Не можех да повярвам. Мнозина от хората бяхме свикнали с мисълта, че той ще ни надживее, че той е вечен. И започна новото време за България. Все още не могат да се избистрят и уталожат впечатленията, вълненията, страстите, които ме споходиха в ония размирни години, когато се установяваше демокрацията у нас. 

Първите дни, първите месеци бяха възторгът, патосът, надеждата. А после?... Не ще забравя политическата истерия, която започна да се развихря по улици и площади, по митинги, в семейства, между приятели. Някои побързаха да се преоблекат идейно, водени от различни подбуди - от разочарование, от недоосмисляне, от амбиции да реализират себе си, от меркантилност, от какво ли още не. Възраждаха се партии още отпреди 1944 година. Изграждаше се многопартийна система в държавата. Всичко можех да разбера, освен изстъплението, крясъците срещу редовите хора, сипеха се хули и закани върху техните глави, мнозина от които бяха дръзнали да останат верни на лявата идея, които наистина бяха прегърнали ценностите на хуманизма, на дългогодишната мечтана свобода на личността. Защо те трябваше да отговарят за чужди грешки? Оказаха се без вина виновни. Наистина държавната трапеза беше трапеза и на отделни партийни личности, устата на интелигенцията понякога бе затваряна, душата на човека оскърбявана. Макар че по-късно разбрахме какво значи грабеж, духовен терор, престъпност, истинско забогатяване - чрез вадене на пари от джоба на бедния българин... Но тогава, в началото, реагирах позитивно, защото се надявах у нас да се настани истинска демокрация.

От друга страна, големи групи от обществото бяха обхванати от реваншистки страсти, от желание за разправа. Тези изкривени от злоба лица, тези безкрайни закани за смърт, тези ръце, които бяха готови да рушат, да удрят - това ужасно духовно грубиянство ме стъписа, уплаши ме. Хората бяха ругани и заплашвани по телефона, обидни епитети и псувни се чуваха по трамваи, тролеи, хулеха се достойни личности, поругаваха се паметници и творби на даровити артисти, изсипваше се помия върху светли дати, сякаш тези озъбени люде никога не са живели, не са принадлежали, не са били част от същата тази система, която мнозинството българи отрекохме. Питах се: къде са се крили дотогава те, как са задържали своята злост, своите потоци от ненавист и омраза. Мръсната пяна от врящия котел излезе на повърхността. Страшно беше!

"Страшен е политическият живот в България. Идейните борби у нас никога не се изживяват тъй, както в другите страни. Вместо в парламента, вместо в партийните клубове и публични събрания, политическите борби се водят подло, с хитрости, зад които винаги прозира дулото на парабела. И пред страх от този зловещ парабел, който заплашва всички, българската интелигенция е станала подла, подмазлива, готова да млъкне и се скрие пред най-мрачните престъпления. Едно лицемерие тежи над нашата земя, оплискана изобилно с кърви през последните няколко години." 

Като прочетох тези редове от книгата "Писатели и книги", написани още през 1933 г. от известния литературен историк и театрален критик Д.Б. Митов, и като си припомних годините след 1944 г., питах се (край нямат моите въпроси): защо отново сме на път да повторим грешки от миналото? Толкова ли е задължителна тази цикличност от безумия? Залюля ме люлката между отчаянието и надеждата. Свивах се в черупката си, дълбоко в душата си страдах от отприщената лудост на агитки, оцветени в синьо, след това отново тръгвах по митинги, говорех за изтерзаната ни Родина, рецитирах стихове, посветени на нея, произнасях текстове от наши класици, като се мъчех да внуша на хората красота, доброта, разбирателство. Някои политици от лявото пространство призоваваха за единение на нацията, за съгласие, а от друга страна, онези, които бяха надъхани с реваншистки стремеж и разплата, разгаряха нечувана нетърпимост сред хората по ефира на радиото, от екрана на телевизията, по вестникарските страници. Дълбока тревога се установи в сърцето ми. Имах чувството, че рушителната сила в обществото плъзваше като метастаза. В главата ми се блъскаха въпроси без отговор. По този ли начин се гради демокрацията? Така ли ще я караме занапред? Толкова ли е невъзможен диалогът между хората? Това ли е свободата, за която мечтаехме? Политическата необузданост запали Партийния дом в центъра на София (сега дом на народните представители). Пламнаха огньовете на подстрекателството и лумпенизацията. Столицата стана център на анархия, на вандалщина. 

Моят любим град, където израснах, учих, следвах, където се любех, отгледах детето си, градът със златните кубета на "Невски", със заснежената или пролетна Витоша, с уханието на люляци, с орлите на моста, готови да литнат в простора, с бликащите фонтани в градската градина, през които се вижда грейналата фасада на Народния театър "Иван Вазов", с жълтите павета до паметника на Цар Освободител, със светофарите, които приятелски ми намигат от сутрин до вечер, този град в ония смутни дни и месеци беше дрипав от скъсани плакати и лозунги, мръсен от надраскани стени с послания пъклени, озверен от зли погледи на лаещи хора. Човещината губеше битката с омразата. Този град беше чужд за очите и сърцето ми. У мен започнаха да се прокрадват съмнения за смисъла на изкуството, за неговата мисия. Та нали една от многото роли на театъра е да открива мястото и взаимоотношенията на човека в обществото. А обществото се гради от хората. Питах се: как ще стане всичко това, когато ни е обзела толкова мъст, стигаща до лудост, когато губим разсъдъка си и се отдаваме на страсти, родени от първични инстинкти?! Нима такива бяха посланията, които изпращахме десетилетия наред с моите колеги от сцената?! Какво излиза - че нашите актьорски и режисьорски прозрения за хуманност и съпричастност, за обич и уважение към човека като апел, немалка част от публиката въобще не ги е допускала до себе си. Сякаш разумът беше абдикирал, сякаш се бе покрил от страх! Исках да извикам: 

ПРИЯТЕЛЮ, 

не почерняй душата си 

със злоба, агресия, злъч!

Просветли душата си с приятелство и 

                                съчувствие, 

с топлота, със сълза, 

проронена за тъжна човешка съдба! 

       

В София, в квартал "Бенковски", има кирпичена къщичка, която някога е била на Веле Митрев, а сега е музей с експозиция. Според народното предание, без да има исторически доказателства, Левски е идвал в селото на Задушница преди Архангеловден, пял е в местната църква и след това именно тук е създал революционен комитет. В един слънчев есенен ден дворът на тази реставрирана къщичка беше изпълнен с граждани, дошли да се преклонят пред делото на Апостола. Бях приседнала на пейка и чаках да дойде моментът, когато ще изпълня "Левски" на Вазов. До мен се настаниха две жени - едната по-млада, другата - на средна възраст. По неволя станах свидетелка на техния разговор. Вниманието ми се изостри, когато чух категоричното мнение на едната от тях, че ние трябва да тачим Левски, а не Ботев, защото той е бил комунист. И заяви, че на нас не ни трябват поети!? Сърцето ме заболя! Поети не ни трябват! И тук ме настигна безразсъдството на времето. Помъчих се да овладея гнева, който напираше да ме завладее. Въпреки това не се въздържах и се намесих в разговора. "Извинете, но аз е съмнявам, че вие знаете нещо за личността, за делото на поета-революционер!" Станах и се отдалечих от тях. Та нима Левски би бил така жив в нашето съзнание, ако не беше Ботевото стихотворение "Обесването на Левски" - вопъл на поета "О, майко моя..." Ами "Левски" на Вазов от "Епопея на забравените"... "Поети не ни трябват!" Цялата лудост, която беше обзела някои глави в това тревожно време, в което живеехме, като отричаха или преиначаваха събития и светли образи, скътани в паметта на българина, драскането на нелепици по вестникарските страници, уви, даваше своите резултати. 

Тези празни глави, които търсеха по абсурден начин своята реализация, тези духовни безродници бяха нищожествата, а жениците, седнали до мен, бяха техните жертви. Те не очакваха, че след малко ще чуят безсмъртните думи на поета, с които всеки от нас е закърмен, откакто се помни: "... О, бесило славно! По срам и по блясък ти си с кръста равно!..." След изпълнението дойдоха смутени и ме помолиха да ги извиня. Сякаш лично ме бяха огорчили. Откровено казано, аз наистина се чувствах обидена. Въпреки това мъждукаща надежда обля сърцето ми: "Значи у тях все пак е останало чувство за реалност... Не всичко е загубено." 

 

              Откъс от книгата "На глас"

 

ГЕРБ съгласни с левицата за отлагане на скъпия ток

автор:Дума

visibility 153

/ брой: 218

Синдикатите са против промени в механизма за минималната заплата

автор:Дума

visibility 159

/ брой: 218

Средната заплата в София е 3128 лв., а в Смолян - под 1600 лв.

автор:Дума

visibility 160

/ брой: 218

Не се поддавам на натиск, без значение откъде идва

автор:Дума

visibility 131

/ брой: 218

Намаляват българските компании сред топ 500 в Източна Европа

автор:Дума

visibility 158

/ брой: 218

Въглищата спасяват електроенергийната система

автор:Дума

visibility 158

/ брой: 218

С 60% са по-ниски добивите от пчелен мед тази година

автор:Дума

visibility 161

/ брой: 218

Строителството изпреварва IТ сектора по заплати

автор:Дума

visibility 151

/ брой: 218

Северна Корея вече участва във войната

автор:Дума

visibility 150

/ брой: 218

Съединените щати откриват ракетна база в Полша

автор:Дума

visibility 144

/ брой: 218

В Прищина заговориха за "Велико Косово"

автор:Дума

visibility 143

/ брой: 218

Накратко

автор:Дума

visibility 112

/ брой: 218

Ама, вярно ли е?

автор:Аида Паникян

visibility 146

/ брой: 218

Прероденият геополитически гълъб

автор:Александър Симов

visibility 149

/ брой: 218

Непростима безпаметност

visibility 137

/ брой: 218

По следите на една забравена, но величава битка

visibility 172

/ брой: 218

 

Използвайки този сайт Вие приемате, че използваме „бисквитки", които ни помагат за подобряване на преживяването на потребителите, за персонализиране на съдържанието и рекламите, и за анализ на посещаемостта. За повече информация можете да прочетете нашата политика за бисквитките и политиката ни за поверителност.

ПРИЕМАМ