Стихотворения от съвременни български поетеси

Албена Фурнаджиева

Среща

Жената в мене някъде забравих...

Препуснах - мускетарка върху коня!...

А ти на пътя ми внезапно се изправи

и вятърът въздишки в теб отрони. 

Разказа ми за себе си накратко: 

за чувството, когато си ме зърнал, 

и как животът ти от този миг нататък

съвсем закономерно се е преобърнал. 

Невярваща, с учудено сърце, 

извадих свойта сабя безразлична

и срещу теб - лице в лице! - 

последвалите думи аз посичах. 

А ти по пътя продължи, но не смутен - 

спокоен и усмихнат все така приятно, 

че тези удари очаквал си от мен 

и изненада би било за теб обратното. 

--------------

Елка Няголова 

Звездна порта

Хайде сега - пръст по пръст ще те превържа.

Кратък е бинтът, кратък - също като живота.

Някога можехме Вчера със Утре да вържем...

Ти потърпи, мили мой, аз така си говоря...

С думи опитвам се да ти прилагам упойка -

друго си нямам, думите са в изобилие,

още и някаква песен, плюс крехък спомен

и едно дълго варено, но бързо изпито биле.

Ти потърпи само - ще ти разкажа приказка -

за един август далечен, който събирал 

                                в панера

нощем звездите окапали, от любов примерно -

две по две, люлка свободна на плажа 

                           да си намерят.

Пръст по пръст... Като в забравена детска

                                  броилка.

Всеки от тях подпечатвам със своите устни.

Стигна ли до десетия, ще ти се върне 

                                 силата -

проход в небето ще можеш да прокопаеш 

                                  изкусно.

Не за тебе и мен, а за оня наш август 

                                 измислен,

в който синът ни следеше с пръст линията 

                              в дланта ми.

Проходът сред небето ще е съвсем 

                            като истински,

само че звезден и няма за нас да е никога

                                  тъмно...

Виждаш ли, вече превързах твоята дива болка?

А пък на плажа от щастие двете звезди

                                 догарят...

С пръсти, мили, четеш по мене писмото

                                   любовно.

А те болят, защото тъй дълго със тях 

                               си ме галил.

------------------

Даниела Добрева 

Светли дати

Кървави сълзи рони земята ни,

с мъка през плач ни говори.

Екот от стъпки и гриви развяти

изригва от земните пори.

Тътен от битки, грохот, атаки,

команди: "На щит!" и "На нож!"

съдбовното Време препуска, не чака

в утробата с яростна мощ.

И няма невръстни, млади и стари

други да молят за тоя хомот.

Време разделно душите изгаря

и прави ги страшен НАРОД.

Всичките думи са вече написани,

всичките песни отдавна изпяти

и ние - днешните, в грижи улисани,

си тръгваме ято след ято.

Забравяме ужас и жертви, и битки.

Оставяме бавно Батак да кърви.

Вторачени долу газим из плиткото,

а горе на Вола пак някой гърми.

Все още възможен е някъде Изходът

за душата ни българска -

да се извиси,

на светлите дати поне да поискаме

незрящото в себе си да опростим.

---------

Стоянка Боянова 

Амбиция

Помолих да бъда като небето, 

което цяла нощ изтичаше с дъжда 

и на сутринта остана цяло.

Помолих да бъда като реката, 

която денонощно тече 

и не пресъхва, а бърза по пътя си.

Помолих да бъда като вятъра, 

който духа по улици и площади, 

по градове и държави, а свири зад мен.

Помолих да бъда като планината, 

която твърдо стои от векове -

носи гори, реки, поляни, птици...

И осъзнах - амбиция движи света, 

но прекалено амбициозният  

е вреден за хармонията.

Бог е създал всичко както трябва. 

И аз съм тази, която трябва да бъда.

--------------

Виолета Станиславова

* * *

Толкова неща напират в мен,

а не мога да ги изрека със думи.

Само се навеждам и изправям мълчаливо.

Като дърво, което вятърът люлее.

Като сърна на пасбище през юни.

Като пламък от огнище,

в който някой е хвърлил клонче от бор.

Над мен високо Черни връх белее.

Разбирам - време е нагоре

по склоновете да поемам. Да бързам. Защото

много дни и нощи са преминали. А трябва

себе си най-после да намеря.

И своите духовни светове - в безкрайната 

                                   вселена

да открия. Светлината погледа ми заслепява.

Долавям някакво бучене по върховете.

Притъмнява. Буря може би ще има.

Подслон не виждам. Няма! Няма!

И ако ще трябва да се защитавам пред света -

ще мога само с мъка и мълчание.

-----------

Петя Цолова 

Среднощно броене

Не, няма да си тръгна от света,

без да върна поне шепа обич на всеки,

който, макар и искрица от нея,

в труден час ми е дал.

Не идва сънят и аз на пръсти броя

тези кредитори мои безценни.

Ще ми стигнат сигурно пръстите и на 

                            едната ръка.

Но ето, свършват пръстите и на двете

и вече над имената само с мисъл кръжа.

Как не съм се запитвала досега

на колко ли хора - близки, далечни - 

невърната обич дължа?

Дъхав дъжд ромони по стъклата,

напредва нощта, но не идва сънят.

Затова пък пристигат всички, повикани 

                                 с мисъл,

трупат се до главата ми и мълчат.

Едни - дошли на срещата ни среднощна

чак от Отвъдното. Други - извървели обратно

на години забравени дългия път.

Трети - на крачка до мене доскоро крачили.

Четвърти - те още редом с мене вървят.

Пети... Шести... И всички светят,

готови обич отново да ми дарят?

И никой не чака нещо да му се връща.

Значи и аз невърната обич никому не дължа?

Боже мой, та аз съм била неприлично богата,

всъщност... Въздъхвам и меко потъвам в сън,

който първият пролетен дъжд зад стъклата

пълни с бисерен звън.

-----------

Виктория Катранова

***

Очите - пълни със спомени, 

а душата е празна.

Като пукната стомна -

с любов и омраза.

Като осиротели маси -

с кафе недопито.

Като преполовени чаши,

с мечти, на дъното скрити.

Спомени пълнят очите.

Душата отпива от виното.

На стомната пукнатините

прехвърлят мост над миналото.

----------

Надя Попова 

***

Не си избирах по желание адресите,

но винаги живеех срещу къщи,

определени за събаряне,

а после дълги месеци, години -  

срещу разхвърляни строежи.

Така и не разбрах какво е дом.

Аз, наемателката на въздушни кули,

щастлива съм,

че ще ми бъдеш гост.

Но моля те, внимавай като идваш

и още повече - като си тръгваш,

защото не познавам трясък,

по-ужасен

от срутването

на въздушна

кула.