Антология
Стихотворения от съвременни български поетеси
/ брой: 48
Албена Фурнаджиева
Среща
Жената в мене някъде забравих...
Препуснах - мускетарка върху коня!...
А ти на пътя ми внезапно се изправи
и вятърът въздишки в теб отрони.
Разказа ми за себе си накратко:
за чувството, когато си ме зърнал,
и как животът ти от този миг нататък
съвсем закономерно се е преобърнал.
Невярваща, с учудено сърце,
извадих свойта сабя безразлична
и срещу теб - лице в лице! -
последвалите думи аз посичах.
А ти по пътя продължи, но не смутен -
спокоен и усмихнат все така приятно,
че тези удари очаквал си от мен
и изненада би било за теб обратното.
--------------
Елка Няголова
Звездна порта
Хайде сега - пръст по пръст ще те превържа.
Кратък е бинтът, кратък - също като живота.
Някога можехме Вчера със Утре да вържем...
Ти потърпи, мили мой, аз така си говоря...
С думи опитвам се да ти прилагам упойка -
друго си нямам, думите са в изобилие,
още и някаква песен, плюс крехък спомен
и едно дълго варено, но бързо изпито биле.
Ти потърпи само - ще ти разкажа приказка -
за един август далечен, който събирал
в панера
нощем звездите окапали, от любов примерно -
две по две, люлка свободна на плажа
да си намерят.
Пръст по пръст... Като в забравена детска
броилка.
Всеки от тях подпечатвам със своите устни.
Стигна ли до десетия, ще ти се върне
силата -
проход в небето ще можеш да прокопаеш
изкусно.
Не за тебе и мен, а за оня наш август
измислен,
в който синът ни следеше с пръст линията
в дланта ми.
Проходът сред небето ще е съвсем
като истински,
само че звезден и няма за нас да е никога
тъмно...
Виждаш ли, вече превързах твоята дива болка?
А пък на плажа от щастие двете звезди
догарят...
С пръсти, мили, четеш по мене писмото
любовно.
А те болят, защото тъй дълго със тях
си ме галил.
------------------
Даниела Добрева
Светли дати
Кървави сълзи рони земята ни,
с мъка през плач ни говори.
Екот от стъпки и гриви развяти
изригва от земните пори.
Тътен от битки, грохот, атаки,
команди: "На щит!" и "На нож!"
съдбовното Време препуска, не чака
в утробата с яростна мощ.
И няма невръстни, млади и стари
други да молят за тоя хомот.
Време разделно душите изгаря
и прави ги страшен НАРОД.
Всичките думи са вече написани,
всичките песни отдавна изпяти
и ние - днешните, в грижи улисани,
си тръгваме ято след ято.
Забравяме ужас и жертви, и битки.
Оставяме бавно Батак да кърви.
Вторачени долу газим из плиткото,
а горе на Вола пак някой гърми.
Все още възможен е някъде Изходът
за душата ни българска -
да се извиси,
на светлите дати поне да поискаме
незрящото в себе си да опростим.
---------
Стоянка Боянова
Амбиция
Помолих да бъда като небето,
което цяла нощ изтичаше с дъжда
и на сутринта остана цяло.
Помолих да бъда като реката,
която денонощно тече
и не пресъхва, а бърза по пътя си.
Помолих да бъда като вятъра,
който духа по улици и площади,
по градове и държави, а свири зад мен.
Помолих да бъда като планината,
която твърдо стои от векове -
носи гори, реки, поляни, птици...
И осъзнах - амбиция движи света,
но прекалено амбициозният
е вреден за хармонията.
Бог е създал всичко както трябва.
И аз съм тази, която трябва да бъда.
--------------
Виолета Станиславова
* * *
Толкова неща напират в мен,
а не мога да ги изрека със думи.
Само се навеждам и изправям мълчаливо.
Като дърво, което вятърът люлее.
Като сърна на пасбище през юни.
Като пламък от огнище,
в който някой е хвърлил клонче от бор.
Над мен високо Черни връх белее.
Разбирам - време е нагоре
по склоновете да поемам. Да бързам. Защото
много дни и нощи са преминали. А трябва
себе си най-после да намеря.
И своите духовни светове - в безкрайната
вселена
да открия. Светлината погледа ми заслепява.
Долавям някакво бучене по върховете.
Притъмнява. Буря може би ще има.
Подслон не виждам. Няма! Няма!
И ако ще трябва да се защитавам пред света -
ще мога само с мъка и мълчание.
-----------
Петя Цолова
Среднощно броене
Не, няма да си тръгна от света,
без да върна поне шепа обич на всеки,
който, макар и искрица от нея,
в труден час ми е дал.
Не идва сънят и аз на пръсти броя
тези кредитори мои безценни.
Ще ми стигнат сигурно пръстите и на
едната ръка.
Но ето, свършват пръстите и на двете
и вече над имената само с мисъл кръжа.
Как не съм се запитвала досега
на колко ли хора - близки, далечни -
невърната обич дължа?
Дъхав дъжд ромони по стъклата,
напредва нощта, но не идва сънят.
Затова пък пристигат всички, повикани
с мисъл,
трупат се до главата ми и мълчат.
Едни - дошли на срещата ни среднощна
чак от Отвъдното. Други - извървели обратно
на години забравени дългия път.
Трети - на крачка до мене доскоро крачили.
Четвърти - те още редом с мене вървят.
Пети... Шести... И всички светят,
готови обич отново да ми дарят?
И никой не чака нещо да му се връща.
Значи и аз невърната обич никому не дължа?
Боже мой, та аз съм била неприлично богата,
всъщност... Въздъхвам и меко потъвам в сън,
който първият пролетен дъжд зад стъклата
пълни с бисерен звън.
-----------
Виктория Катранова
***
Очите - пълни със спомени,
а душата е празна.
Като пукната стомна -
с любов и омраза.
Като осиротели маси -
с кафе недопито.
Като преполовени чаши,
с мечти, на дъното скрити.
Спомени пълнят очите.
Душата отпива от виното.
На стомната пукнатините
прехвърлят мост над миналото.
----------
Надя Попова
***
Не си избирах по желание адресите,
но винаги живеех срещу къщи,
определени за събаряне,
а после дълги месеци, години -
срещу разхвърляни строежи.
Така и не разбрах какво е дом.
Аз, наемателката на въздушни кули,
щастлива съм,
че ще ми бъдеш гост.
Но моля те, внимавай като идваш
и още повече - като си тръгваш,
защото не познавам трясък,
по-ужасен
от срутването
на въздушна
кула.