Сръбски вибрации

Говорих тези дни с един сръбски приятел и логично го попитах какво става в близкия до сърцето ми Белград. Естествено, имах предвид протестите там и драматизирането им в някои наши медии. Та той съвсем спокойно и някак си иносказателно ми отговори: "Да, има вибрации в нашата столица, но сме още далеч от сериозни сътресения. Но така ще е, когато улицата изобщо не знае какво иска."

На мен ми е известен профилът на водачите на провежданите от няколко месеца през почивните дни шествия. Те имат своята публичност, защото повечето бяха в предишните управления на страната. При това нямам памет за техни невероятни успехи във властта. Голяма част от народа и тогава живееше в оскъдица, също бушуваше югоносталгия по миналото величие и изобилие, а корупционните скандали бяха част от живота. Вероятно затова сегашните опоненти на Вучич нямат ясна платформа за промяна, липсват ясните послания, а се залага на обществената енергия, която при сърбите бързо се възпламенява, но и бързо притихва.

До момента обединението срещу сръбската власт и президента Александър Вучич явно изпуска парата главно през свирката. Много шум, малко резултат. Втренчили са се в превземането на държавната телевизия, осигуряването на свой ефир и промяна на управлението й, за да облъчат предимно провинциалните райони. Някой очевидно е дал акъл, че сърбинът величае държавната РТС и каквото каже тя, това и става. Времената обаче са други и старите хватки със свирките и атаките на медиите са поовехтели. Пък и хората действително искат промяна, но най-вече за себе си и собственото си битие, а не толкова в сегашното политическо статукво, което все още подкрепят масово.

Очевидно отчетената от социолозите впечатляваща подкрепа за властта в Сърбия от избирателите притеснява демонстриращите. Затова те търсят сблъсъка и издънването на властта с употребата на непремерена сила. Управляващите обаче имат опит и от едната, и от другата страна на барикадата. Реагират адекватно на натиска и в рамките на своите пълномощия. Естествено, верен на своята бивша радикална битност, самият Вучич предупреди неотдавнашните щурмоваци на телевизията твърде сериозно с думите: "Нека само отново да опитат." 

Тази решителност много се харесва на сърбите. Поначало те са склонни да изписват ореол около своите водачи и обичат умерения авторитаризъм, който защитава достойнството им и изразеното чувство за национална принадлежност и патриотизъм. Съвсем друг е въпросът, че стандартът на Запад от нас категорично се срина, а това възбужда и тежки мисли, но и желания за промяна. Тази важна част от живота на комшиите остава обаче в сянката на опозиционните послания. Затова и щенията за свалянето на президента и правителството мнозина тълкуват като гола борба за власт и опит да се домогнат до нея на някои олигарси, експлоатиращи и чистите чувства за реална политическа промяна на студенти, интелектуалци и обикновени хора.

В Белград тези дни долетя и вестта за кончината в Русия на вдовицата на Милошевич - Мириана Маркович. Същият мой приятел кратко коментира събитието с думите: "Едни скърбят, други се радват." Разбирам тези полярни чувства. Сърбите не обичат много-много жените да се бъркат на лидерите. Така беше с Тито и тези след него, така беше и с Маркович. Така че с уважение към покойника с основание можем да кажем, че с нея си отива и една противоречива епоха от близкото минало, което все още разделя сръбското общество.