Петър Маринков: Водният свят ме запленява със своята хармония

Петър Маринков
 

Петър Маринков е роден през 1950 г. в гр. Своге. Завършил е Софийския университет "Св. Климент Охридски" през 1977 г., специалност "Журналистика". Работил е в БНР и вестник "Литературен фронт". От 1982 до 1990 г. е драматург в театър "Сълза и смях", а от 1990 до 1994 г. е негов директор. Бил е управител на фирма "Интерфото". Съпругата му е известната журналистка Лили Маринкова. Имат двама сина.


Риболовът е възможността да бъда сам, за нищо да не мисля, но най-важното е, че ставам част от природата. Докато се надхитрям с рибата, съм нещо като нея.
Аз съм израснал в река Искър, която беше чиста до 1962 г. Не обичам риболова в язовири. Над 30 години ходя редовно на риба по Тунджа и стигам чак до границата. В последно време се сбъдна една моя мечта - да мога да ловя отново риба в чист Искър. Имах великолепен риболов с воблер около Лакатник на кленове, големи от половин килограм нагоре. Толкова много бях напълнил коша, че се откъсна презрамката. 
Едно от нещата, които влизат в играта, са овациите по време на риболов. Страшно удоволствие ми доставя по време на риболов, когато набарам кленовете и започна да ги вадя един след друг, да гледам как хората от брега започват да се разстройват. Веднъж, като минавах по едно дърво над реката, то се счупи и изтървах пълния ми с риба кош в реката. Изпаднах в луда паника как така, като се прибера, няма да мога да покажа рибата, която съм хванал. Кой ще ми повярва, че съм напълнил коша догоре. Реката - ледена, но аз бях готов да скачам. Все пак успях да го извадя с въдицата. Ако не споделиш успеха, удоволствието не е пълно.
Нямам риболовни снимки. Ако документираш слуката, тя е даденост - фиксираш я и няма мърдане, а иначе в спомена постоянно нараства, оцветява се и избуява по особен начин.
Трудно ще се въведат в България европейските стандарти да хващаш определен вид риба, в определени граници, а останалата да я връщаш обратно. Ако виждаш, че държавата е положила грижи да опази рибата, да зарибява, да влага средства - разбира се, че е неморално да ползваш безразборно тези блага, които са за всички. Но при условие, че виждаш абсолютна немара, тонове изтровена риба. Как така хвърлям въдицата, вадя 5 килограма сом и си тръгвам? По света се спазват точно законите, защото виждат, че от страна на държавата има грижа. Аз ли нарушавам закона, че ще хвана 3-4 кг риба, или тези, които тровят тонове риба? 
Водният свят ме запленява със своята хармония. Със своята подреденост, при това не изкуствена, а създадена в продължение на милиони години. В реката има една точна йерархия. Там всеки си знае мястото, докъде се простират правата му и откъде започват задълженията му. Има субординация - знае се кой кой е. Нещата са ясни и откровени. Няма измама и мошеничество.
Силният е силен, слабият го признава това, но има други качества, за да оцелее. Има благородна тишина и в същото време много активно общуване между всичките организми във водоема. Този свят е много по-различен и по-съвършен от човешкия. На риболов влизам и ставам част от този свят, който не е човешкият, и аз се съобразявам с него.
Бракониерът, който хвърля бомби и руши този свят, е насилник, а който лови с въдица, се вписва с него. Борбата е благородна. Всеки работи със своите умения. Няма агресия, не се нарушава системата.
Светът на човека не е справедлив и действат коренно различни закони. Това идва от адамово време, когато човекът си е внушил, че е най-силният и всички останали са му длъжни. Знанието, което човек получава, е колкото добро, толкова и лошо. Чрез знанието човек утвърждава себе си, прави живота си по-лесен, но, от друга страна, и по-сложен. С всичкото знание, което е трупал през хилядолетията, човекът не е направил по-лесен и по-щастлив живота на другите, които са около него. А той е част от една система. Когато в една система едно нещо започва да става по-силно, по-голямо, по-значимо - тя се изражда.