Архивите са живи
Коледен лов на гъски
Как ловуваха авджиите едно време...
/ брой: 2
Николай Думанов - сп. "Ловец", февруари 1940 г.
1939 година. Бъдни вечер. Зимна приказка. Цяла нощ вали. Цяла нощ студеният северен вятър брули безмилостно схлупените къщички на малката паланка. Цяла нощ, залутани в гъста и ледена мъгла, от рид на рид, се блъскаха ята патици и се чуваше техният прегракнал глас:
- Гааа, гааа, гааа...
Всички води са замръзнали. Лутат се, без да има къде да кацнат.
Тази вечер бай Тодор Маренлията си тръгна рано към къщи. В Процеповия дюкян той престоя няколко часа, където, удавени в тютюневия дим и разпалени от изпитото вино, селяни нетърпеливо разправяха кой къде е видял накацали ята патици и гъски. Не го вълнуваше празничната трапеза. А и как да го вълнува, като акълът му беше в тия пусти гъски.
Преваляше мъчителната нощ, изпълнена с напрежение и очакване. Само истинският ловец, в чиято кръв, вместо червени кръвни телца, плуват малките животинчета на оная зараза, наречена "ловна краста", знае какво значи да минеш една нощ в полудрямка и мъчителни ловни кошмари...
Едва се развидели, и бай Тодор грабна пушката. Хукна към полето. Накъде? Безбрежна бяла шир. Тишина.
- Къде отидоха толкова много гъски, къде са накацали? - мислеше си бай Тодор.
Реши първо да провери до "Развалената чешма". Тръгна с мъчително пълзене и ровене в дълбокия сняг. Най-сетне, премръзнал и тежко дишащ, пристигна до набелязаното място. Погледна от високия слог и онемя. На по-малко от изстрел разстояние под него лежаха петдесетина гъски. Премери се набързо в по-голямата купчина и... глух трясък наруши леденото мълчание на зимния ден. Да вярва ли на очите си?! Нито една гъска от ятото не се вдигна във въздуха и нито една не се помръдна от мястото. Бай Тодор се изправи и слисан тръгна към тях. Улови една, две, три... Всички бяха здрави и читави, но премръзнали. Сачмите не бяха ги закачили.
И изведнъж щастлива и изкусителна мисъл го озари. Той отсече дълъг, жилав прът от наведените върби и зашиба около гъските. Премръзналото ято гъски бавно тръгна към село.
- Ще ги вкарам в двора, ще ловя и ще раздавам на близки, на приятели и на роднини, та да помнят батя си Тодор - мислеше си старият ловец.
От продължителното гонене гъските се съживиха. Някои разперваха крила и се опитваха да хвръкнат. Цялото ято се разтревожи. Бай Тодор, изморен, с големи усилия едва ги задържаше в неравния път. Няколко гъски тежко изпляскаха с криле встрани от пътя. Увлечен в гонитбата, бай Тодор се спусна да ги свърне в пътя. Премръзналите му и натежали крака се преплетоха и той се зарови в снега.
Гъските трепнаха, тревожно загракаха и като по даден знак размахаха криле, тежко се вдигнаха над бай Тодор и една по една се загубиха в гъстата мъгла.
Бай Тодор се надигна, поотърси се от снега и с клюмнала глава се отправи към село. Съвсем изтощен стигна до една върба, подпря се и се унесе в размисъл....
"Сън ли бе това..."