Българските задушници и пречистването на заговезни

1 февруари - Св. мчк Трифон - покровител на лозарите, кръчмарите и градинарите. Т р и ф о н о в д е н
14 февруари - Преп. Авксентий. З а д у ш н и ц а
15 февруари - Неделя Месопустна. М е с н и  з а г о в е з н и
17 февруари - Св. вмчк Теодор Тирон. Т о д о р о в д е н
22 февруари - Неделя Сиропустна. С и р н и  з а г о в е з н и


ПАМЕТТА НА МЪРТВИТЕ
Три са задушниците, в които народът ни почита паметта на мъртвите: събота срещу Неделя Месопустна, събота срещу Петдесетница - 30 май, и събота преди Архангеловден - 7 ноември. Първата тази година се пада на 14 февруари.
В един от разговорите на Владимир Свинтила (1926-1998) с Илия Бешков (1901-1958), които е водил през последната година от живота на народния художник-карикатурист, Бешков споделя:
"Бях на село наскоро. Присъствах на една задушница. Отидох с близки мои жени, роднини някакви, на гробищата. По пътя говорехме за всичко, но не и за смъртта. За селските им работи, за близки хора, за попа...
Отидохме на гробищата. Отначало същата суета, шетат, разнасят пъстрите си бохчи, шарени като абстрактни картини.
И някоя някъде над някакъв гроб заплака. И млъкна цялата глъчка. И като заплакаха всички, като почнаха да нареждат. Каква болка, каква скръб! Разплаках се и аз. Плаках за всички умрели на земята".
Почитането паметта на мъртвите е стародавен обичай, възприет от времето на траките. "Жалеенето" или "жаленето" - всекидневното поклонничество от жените пред купчината пръст на гроба до 40-ия ден от смъртта на близкия -  "преливането" (палене на свещи и кандило на гроба, преливане с малко вино и вода); на 40-ия ден голям помен, като се изнасят на гроба ястия, пшеница, хляб, вино, разнасяне "за бог да прости" - стриктно се е спазвало до неотдавна. Всичко това за духовно и мисловно докосване до починалия като личност: разговор, визуална представа, спомени, неизказани терзания...
След 40-ия ден душата е вече в други селения, безкрайно далече. Смята се, че след три години умрелият навлиза в Царството на мъртъвците. Оттам той ще навестява гроба си само в дните на задушниците, вярва се, че "умрелите чакат среща с живите на задушниците, когато душичките им слизат от небето". В пръстта на земята живите срещат мъртвите. Общи помени стават и в дните на най-големите народни празници - Коледа, Цветница, Великден, Гергьовден, Димитровден...
Споменът на Илия Бешков е само едно потвърждение на въпиющата жажда за живот и мъдрото прозрение, че смъртта е оставала винаги неотменима и необходима част от живота. Раздаването на храната е израз на насъщното условие за живота и като плод на земята - майка кърмилница, която създава живите и приема в недрата си мъртвите. В дните за възпоминание на мъртвите - по време на задушниците, българинът демонстрира по своеобразен начин култа към земята - здравата, реална и вечна връзка между живота и смъртта.
В книгата "Родопски народен календар" (1998) Стоян Райчевски пише за Архангеловата задушница, че заедно с отдаваната почит на мъртвите по време на празника, родопчани провеждали и най-оживените и весели панаири. До 1910 г. в ливадите край село Дъбница, Неврокопско, на Архангеловден се провеждал голям панаир заедно със събора при параклиса-катакомба "Св. Архангел". По цял ден край огньовете въртели овни, набучени на дървени шишове, извивали се хора и дълго кънтели възгласите от неизбежните борби.
В един разказ за този забравен панаир Никола Железаров пише:
"Кюмюрджиите праматари продавали ковани сребърни китки, треперушки, синджирлии рушмета, позлатени пафти... От Доспат докарвали конопени черги, от Долен - гайтани, аби за навуща, пюскюлии реснаци, вакли и оранжеви кебета; от Жижево и Манушево - бърда и гребени; на конопени черги били наредени и нанизани на дълги прътове пиринчени чанове, изработени от неврокопски майстори, и тежки тюмбелеци - меракът на всички кехаи; на шарени черги - дълги кавали, пищялки и бъбриви пискуни на прочутите майстори от село Избища; станове за тъкани; евзалии и кремъклии пищови с позлатени кондаци, просфори с кръстове и др."
Такъв панаир за търговия с произведения на народните занаяти ставал и в Устово от 6 до 8 ноември.
                                     

ПРОШКАТА
Седмицата, която разделя Месни и Сирни заговезни, се нарича Сирница. Заговезните менят мястото си в календара в зависимост от това кога е Великден. Месни заговезни са осем седмици преди Великден, а Сирни - седем.
Мястото не ми позволява да описвам заговяването вечерта - отрупаните с баници маси, витите зелници, панерите с варени яйца, сирене, маслини, орехови ядки и бяла халва; шишетата и паниците, пълни с руйно вино... Стопанинът на къщата благославяше: "Хайде, добре сте ни дошли и Бог да ни е на помощ. Да сте живи и здрави, да дочакате Великден, а пък догодина пак да се съберем весели и целокупни!"
Хубав е народният обичай за взаимно опрощаване на всички станали и нестанали прегрешения през годината. На Сирни заговезни този, който е обидил през годината, отиваше и искаше прошка. Целуваше ръка и тихо казваше: "Дай прошка!", а онзи отвръщаше: "Простено да ти е." 
Млади искаха прошка от стари, младоженци - от кумове, деца - от родители. По кривите селски улици плъзваше народ, който влизаше и излизаше от къщите като в мравуняк. Най-лични бяха онези, които прощаваха на другите, но не прощаваха на себе си; по тях се равняваха всички останали.
В книгата "Родопски народен календар" Стоян Райчевски разказва за бащиното му село Славейно, Смолянско, където прошката вървяла на три етапа. Първо всички отивали на селското гробище да се "опростят" с мъртвите - да почетат дедите. Час-два след като се върнели оттам, младите семейства тръгвали да искат прошка от кумовете си с баница, шише ракия, тютюн и други подаръци. Главната и всеобща прошка започвала обаче вечерта, когато семействата се събирали по няколко в една къща... След опрощаването стопанинът на къщата гръмвал навън с пушката - да е щастлива годината!
Прошката не унизявала човека, а пазела достойнството му и за нея започвали да се готвят отдалеч - като за най-голям празник.
Сирни заговезни е празник на избавлението от тежко казани думи и обиди. През тази нощ всеки развързва скрития възел на огорчения, за да се събуди сутринта възроден и пречистен, със свеж разум за трезви постъпки.
                                                                                 

Задушница, худ. Иван Мърквичка

Кушия за Тодоровден, наричан още Конски Великден