Имах късмет да уча в България

Инна Поглубко е родена на 25 март 1990 г. в село Нова Ивановка, Арцизски район на Одеска област в Украйна. Завършила е журналистика във Факултета по журналистика и масова комуникация в Софийския университет "Св. Климент Охридски". Брат й Алексей е 5 години по-голям от нея, завършил е ЮЗУ "Неофит Рилски", специалностите "Социология" и "Международно право". Родителите й са обикновени работници в селото, където живеят. Инна е сред многото бесарабски българки, избрали да учат, работят и живеят в България. Това е поводът за разговора ми с нея.

- Инна, какво би ни разказала за родния си край? Всички знаем, че в Украйна и бившия Съветски съюз има етнически българи, но малко се знае за техния живот.
- До 7-и клас учих в родното си село. След това - в Болградската гимназия "Г. С. Раковски". Местното население основно е българско. Малък е процентът на живеещи там украинци. В училищата се изучава български от първи до дванайсети клас. Ние сме официално признато малцинство от украинската държава и имаме право да изучаваме родния си език. Училищата ни са част от украинската образователна система. Но в местните учебни заведения е застъпено обучението и на български език и литература. Те малко се различават от неделните училища, които са организирани от български граждани зад граница. В една гимназия има няколко профила: хуманитарен, история и право, математически, биология и химия. В тях се влиза, след като се издържи изпит. Аз учих в гимназия в клас с хуманитарен профил.
- Има ли някаква разлика в българската и украинската системи на образование? Можеш ли да направиш някакво сравнение?
- В Украйна началното образование е от първи до четвърти клас, непълното средно е до девети клас и пълното средно образование до XII клас. Има и гимназии и лицеи - това пак са училища за средно образование, обаче в тях има профилирани паралелки и там се влиза с изпити. В случай, че един ученик няма достатъчния успех, с който да продължи следването си, трябва да се върне в обикновеното училище, от което е дошъл.
В украинската система на образование няма предмет "Човек и природа", както е при малките деца в България. В тези класове децата имат предмет, който се казва "Безопасен живот" или нещо подобно - в рамките на който те учат как да пресичат правилно улицата, как да се държат по време на почивка в планината, при пожар вкъщи и др. От пети клас изучават биология, от шести физика, а от осми - химия.
- Инна, знаеш ли как твоите предци са се озовали в Украйна? Има ли предания, митове и легенди, които можеш да разкажеш?
- Моето село е основано през 1821 година, това е времето на второто масово преселение на българи в тогавашната Руска империя. Според преданията първите семейства са били около 40. Най-често срещаните фамилии са били Недови, Сербинови, Карапетрови, Поглубко - това е стара българска фамилия, нищо че звучи като типично украинска. Те са живеели преди това основно в Ямболско - село Ветрино. И в наши дни нашето село е побратимено с това ямболско селце. Същото се отнася за селото на баща ми. А селото на майка  ми е Виноградовка (старото - Бургуджи). То също е основано по времето на второто голямо преселение на българи към Русия, може би с една или две години разлика. За майчиния ми род има една легенда, която може да се стори интересна на читателите. Момче, далечен родственик на мама, ако мога да го нарека по този начин, е било сираче. Турците го взимат като дете и го отглеждат, казвал се е Вълчо. Той се е грижел за конете на войските им. След войните и въстанията в България мъдър турчин го е посъветвал да тръгне с останалите българи да търси по-добър живот, защото в Османската империя нещата щели необратимо да се променят. След като намира българите, настанили се вече в тогавашна Русия, Вълчо се жени и му се ражда син. Кръщава го Иван и затова родът в селото се казва Вълчаниванови. Родът на тази фамилия произхожда от Горна Оряховица.
- Как се е развил този район за тези вече повече от 130 години?
- До 1961 година Нова Ивановка е град. Сами можете да си представите как и доколко е бил развит. Имали сме голяма детска градина, училище, пожарна, болница, затвор. Дори и колхоз. С навлизането на железопътния транспорт градчето постепенно се е превърнало в село. Просто в районния ни център Арциз е построена жп гара и така животът се е "преместил".
- Спомена за колхоз. Според теб има ли някаква носталгия в твоите съселяни по социализма?
- Да, определено. Лично в моето село колхозът се разпадна през 2000 година. Наистина, онзи строй, за който само съм чувала, но при който никога не съм живяла, се разпада през 1989 година. Но въпреки това колхозът бе запазен до началото на новото хилядолетие. Не така, както е било до промените, но все пак го имаше. Дотогава е давал препитание на много хора, неминуемо е да има носталгия поне по миналото, ако не и по самия строй от онова време. След 2000 година земите на хората бяха раздадени, но те нямаше с какво да ги обработват. Даваха земята под аренда, но цените не бяха в полза на собствениците на земи, а точно обратното. Та в момента нямаме болница, пожарна, нито възможности за препитание на хората. Младите са принудени да напускат родните си места, а старите преживяват едва-едва. Има детска градина, но младите дават на своите родители да гледат децата им. Дойде ли време за училище, те се местят в друго село или град. Има основно училище, но децата в него с всяка изминала година стават по-малко и по-малко поради естествената миграция.
- Инна, как се озова в България?
- Възползвах се от възможността да се запиша в България да следвам висше образование. С Постановление 103 на Министерския съвет се урежда възможността на етнически българи или чужденци с български произход да следват в България, като използват някои облекчения. Аз държах приемни изпити в Болградската гимназия "Георги Сава Раковски". Записах се да уча журналистика в СУ "Св. Климент Охридски". По времето, когато кандидатствах, само в Софийския университет имаше възможност да запиша избраната от мен специалност. Сега, доколкото зная, има по-голям избор на специалности в повече български университети. Тогава избрах журналистика, защото винаги съм искала това да уча и работя. Това министерско постановление дава много големи предимства на българите, родени и израсли зад граница. Не заплащаме семестриални такси, ако учим една специалност, ако изберем втора - тогава заплащаме такса. Ето например, брат ми Алексей учи трети курс "Социология" и записа втора специалност "Международно право" в Югозападния университет "Неофит Рилски".
- Би ли се върнала някога в родното си село?
- Не, въпреки че моите родители са там.
- Обезлюдяват ли се българските села в Украйна?
- Да, за съжаление. Когато няма възможност за развитие на младите хора, е напълно естествено те да мигрират в по-големи градове, или като мен -  в други държави. Вече споменах, че основното население на село Нова Ивановка са предимно възрастни, пенсионери. Между другото, забелязвам, че подобна миграция и емигрирация има и в България. Хората от селата избират по-големия град, жителите на малки градчета, където няма възможности за работа, предпочитат по-големия град или отиват в чужбина. Знаете колко райони на България се обезлюдяват, колко млади (и не толкова млади хора) отиват да живеят зад граница. А от ръководителите и на България, и на Украйна зависи това да се промени!
- А как се издържаше, докато следваше?
- И аз, както и много други, разчитах на моите родители, а и още като студентка си намерих подходяща работа. Докато следвах, живеех на общежитие, както повечето мои колеги.
- Кога станахме колеги? Малко хора могат да се похвалят, че работят точно по специалността си.
- Имах късмет година след като се дипломирах през 2011-а, да кандидатствам като журналист в агенция и радио "Фокус". Видях обявата в интернет, подадох съответните документи, явих се на интервю и така започнах.
- Успех!