Художникът с два живота

Преди три дни се навършиха сто и десет години от неговото рождение. Сто и десетата може да не е съвсем кръгла годишнина, но когато става дума за художник като него, всяка дата е подходяща за отбелязване на личността и делото му, за припомняне на неговото твърде голямо и изключително оригинално живописно творчество. Не случайно Златю Бояджиев е считан за един от най-самобитните български художници на ХХ век.
А според мен, като се добави към дарбата му и стоицизмът, с който той пребори слединсултното си осакатяване и хвана отново  (макар и с лявата ръка) четката, можем спокойно да му отредим и по-горно място. Пак според мен в този изкуствен списък на силно надарени хора само кюстендилецът Владимир Димитров-Майстора може да се поставя пред пловдивчанина Златю Бояджиев. Двете наши най-плодородни и красиви полета са родили двамата най-ярки и най-български в теми и в багри родни живописци.
Ето какво пише между другото за Златю Бояджиев в рубриката на интернет "Уикипедия": "Неговото творчество обхваща два основни периода, разделени от 1951 г., когато получава тежък инсулт и дясната му половина се парализира. След няколко години започва да рисува с лявата ръка. Първият период се отличава с класически маниер при композирането на сцени със сюжети от селския бит. При втория период стилът на художника се променя коренно по посока на гротесковата образност, включването на десетки фигури в композициите и експресивна цветност."
    На самостоятелните му изложби в Пловдив и в София, както и в къщата-музей в Пловдив (със своите 73 платна) са изложени най-хубавите и популярни негови творби като "Село Брезово", "На трапезата", "Две сватби"...
Интересно е да се отбележи, че първата картина, която Златю Бояджиев рисува след побеждаването на болестта и своето "преобразяване", е моливната скица на Кераца. Това е неговият първи опит, създаден през сълзи след получения удар, опит все още строго академичен. 
От първия му творчески "живот" (период) са картини като "Брезовски овчари", "На нивата", "Мини Перник", "Бригадири" и други. След удара рисува шедьоври като "Родопски сватби", в няколко варианта, "Към кланицата" и други.
    Към композициите му можем да добавим и най-добрите портрети, които е нарисувал: "Бащата на художника", "Майката на художника", "Семеен портрет", "Портрет на младо момиче"...
С удоволствие прочетох откъси от написаното от Георги Бояджиев (син на големия художник, също отличен художник) за дневното разписание на баща му. "В ателието ходеше към шест и половина - седем часа. Работеше докъм единайсет и половина, вземаше рейса от хотел "Марица" и отиваше да обядва във вегетарианския ресторант. (Тук отварям една скоба, за да кажа, че и аз, авторът на тези редове, съм вегетарианец от рождение.) Следобед отиваше отново в ателието, дремваше малко и продължаваше да работи докъм четири часа." За пословичния работохолизъм на Златю Бояджиев разказват и много други негови близки и приятели.
Добре е да спомена и за състоялата се през лятото (в Софийската градска галерия на ул. "Гурко") голяма изложба на Златю Бояджиев и Бараците. Така Златю Бояджиев, Васил Бараков и Давид Перец влизат в историята на българското изкуство с общата посока в младостта си и с личния си индивидуален принос през десетилетията, за да останат завинаги свързани със студентското си прозвище "Бараците".
Не може човек да гледа дори само репродукции от картините на Златю Бояджиев, да се рови в биографичните му данни, да се диви на волята му, с която той отново застава пред статива, след като е прекрачил линията между живота и смъртта и да не си мисли за човешката всеотдайност към изкуството, в случая към страстта да рисува, но и изобщо към онова, което съдбата му е отредила да върши. В това отношение големият художник Златю Бояджиев не само ни възторгва, но и може да служи за пример, пред който много съвременни мързеливци и слабохарактерни хора от най-различни професии трябва срамежливо, гузно да сведат глава.
Не искам да изпадам в ролята на Песталоци, но личността Златю Бояджиев, освен дето природата му е дала голяма дарба, може да ни служи и като пример за творческа и човешка, граничеща с подвиг, всеотдайност към любимото изкуство.