Лична отговорност

Десетки хиляди български тийнейджъри всеки ден обменят информация в интернет как да се сдобият с наркотици и споделят преживяванията си от употребата на дрога. Тревожната статистика, която не е новина, нито изненада, изнесоха вчера представители на младежката организация на БЧК във Варна. Децата използвали кодове, когато искали да си купят дрога, а в интернет пространството изобилства от съвети как да се приемат наркотици, с какво да се комбинират, за да са "по-малко вредни", как да се употребяват, така че да създават усещане за свобода и независимост...
Малки деца - малки дертове, големи деца - големи дертове. Можем ли да ги контролираме, да ги спрем, да ги опазим? Съвети за възпитание не се дават, а и проблемът не е черно-бял, за да отрежем черното и да залепим белите квадратчета. Наивно е обаче да си мислим, че той не съществува, защото не засяга нашето дете. "За всеки съвестен родител в интернет има безплатни програми за контрол на трафика, за забрана на достъпа до "опасни" сайтове..." Подобни изречения на "експерти" звучат безотговорно на фона на убийствените цифри.
В състояние ли е "отговорният" родител да контролира своето дете, което прекарва повече от 30 часа седмично онлайн, от които над 1 час - в порносайтове и над 3 часа в сайтове за запознанства и социални мрежи? Според крайно условните средностатистически данни. А кой контролира над 750-те хиляди педофили в света(според официален доклад на ООН), които дебнат за жертви в интернет? Кой може да възпре изкушенията, на които са подложени фейсбукарите от официално регистрираните в социалната мрежа над 100 000 педофили? Как да възпрем склонността на 75 на сто от децата да предоставят лична информация в нета? Или да забраним достъпа им до над 4-те милиона сайта, които показват снимки на сексуално експлоатирани деца?
Къде е балансът между родителския и учителския контрол, от една страна, и правото на свобода, от друга? Някъде по средата? Или в отговорността? Понякога твърде размиваща се и неосъзната, често пъти подценявана и пренебрегвана с обичайното: "Семейството ми е добро, точно на мен ли ще се случи?" Е, случва се точно в най-добрите семейства, с най-добрите деца, с най-доброто възпитание.
Размахването на пръст не помага. Понякога дори предизвиква яростна и открита реакция "срещу". Може би трябва да ги научим как да се пазят сами? Не. Просто да си говорим с тях. Да им разказваме и за лошото, и за грозното, и за страшното. За да са готови за него и за да не искат да го опознават. Но за целта трябва да променим най-напред себе си. Да се отърсим от безразличието и от насажданата от начина ни на живот максима, че друг е отговорен, че друг трябва да свърши работата, че друг е виновен. За това няма програми, брошури и писани правила. Има лична отговорност.