Книгата отваря толкова много различни светове

ЕВЕЛИНА ТОДОРОВА е родена в София. Завършва Италианския лицей, а след това - финанси, бакалавър и магистър. Работи в международна компания. През 2006 г. за първи път участва в международния конкурс за поезия, организиран от Центъра "Младите и поезията" в Италия, Триуджо, и спечелва първо място в една от категориите, както и няколко специални награди и сребърен плакет, връчван от Представителството на Камарата на депутатите в Италия. През годините е участвала още няколко пъти в същия конкурс и е спечелила отличия, а нейните творби са публикувани в антологиите към конкурса за 2006, 2007, 2009 и 2010 г. През 2024 г. нейни стихотворения са включени в Алманах "Поезия 2024" на Издателство "Буквите", а нейни разкази са сред избраните за публикуване в Алманах "Проза 2024" на същото издателство. Евелина е подготвила първата си поетична книга, която предстои да бъде издадена.

- Евелина, във Вашите творби често присъства природата с нейната живителна и зареждаща красота и енергия. Кога и как я открихте?
- Корените на родителите ми са в китно селце в Искърското дефиле - Гара Бов. Моите родители са обикновени, но много духовно богати хора. Баща ми почина, за съжаление, вследствие на КОВИД-19. Той пося у мен семенцето на литературата. Пишеше, любителски, посвещавал е много стихотворения на майка ми, когато са били млади.

На един рожден ден, когато родителите ми по някаква причина не бяха имали възможност да ми купят подарък, моят баща ми беше написал стихотворение, посветено на мен. Тогава за първи път усетих колко сила има в думите и как това може да даде позитивен отпечатък за цял живот, който ме топли и до днес. Те са четящи хора, вкъщи винаги е имало много книги, много приказки сме чели като малки с по-голямата ми сестра, която сега е юристка и също много обича да чете.
Моите баби имаха градини, гледаха животни и още от малка ме въвличаха в някои от дейностите. С едната ми баба често правехме разходки в планината, говорехме си за нейния живот, за обичаите от едно време, споделях много неща с нея. Случваше се, както наблюдаваме отвисоко река Искър как криволичи покрай влаковата линия, да изскочи някоя сърна, да ни погледа и да избяга, или някое зайче. Винаги съм била около животните и тяхната естествена среда. Имах щастието няколко години да общувам с прадядо ми. Той живееше високо в планината, може би на час и половина път след последната къща на селото. В стара кирпичена къща, с одаите, с трикраките столчета, с кошарите отвън, пълни с животни, с големи ливади с овощни дръвчета, където съм прекарвала летата, помагайки да се събира реколтата. Изминавахме близо километър, за да си налеем вода от чешмичка, в която тя извираше от скалата, и за да напълним няколко съда, трябваше да чакаме половин час. Спомням си колко леденостудена беше тази вода, колко чист вкус имаше. Това са неща, които в момента ми липсват. Опитвам се всеки възможен момент да излизам в планината, но в нашето всекидневие това по-трудно се случва.

- Четенето на книги в детството как се отразява на развитието ни като личности и хора?
- Бях се научила да чета, преди да тръгна на училище, може би още тогава съм проявила естествено любопитство да научавам повече. За едно дете четенето е изключително важно, защото книгата отваря толкова много различни светове, потапя ни в човешки съдби, докосва ни до мислите, до чувствата на персонажите. Всеки успява да си грабне по нещо - дали да се отъждестви с героя, или пък напротив, да установи, че не припознава в него нищо от себе си.
Освен че развива чисто мозъчни функции като концентрация и памет, книгата развива въображението, идеите, успяваме да посетим места, които иначе не бихме могли да видим, да станем свидетели на интересни събития.

- Кои книги или автори са оставили у Вас трайна следа и са Ви въздействали с начина на изразяване на автора или със сюжети, с мисли, от които понякога се ръководите в живота?
- Трудно е да избера няколко, но като дете най-ярко ме впечатляваха разказите на Йордан Йовков и на Елин Пелин, техният богат изказ, разнообразието на теми, особеното докосване до душата на българина, които са точно в контекста на природата.
Когато кандидатствах в Италианския лицей, имаше възможност да избера между две теми. По едната вече бях писала на олимпиада и получих отличен резултат. Знаех, че ако заложа на нея, със сигурност ще имам успех. Другата беше "По жицата" на Йовков и не бях писала по темата, зададена по този начин. Въпреки това се усетих вдъхновена да пиша по нея, защото чувствам автора много по-близък до моята душевност. За щастие, той ми донесе отличен резултат.
Много силно впечатление ми бе направила трилогията на Фани Попова-Мутафова - "Солунският чудотворец", "Дъщерята на Калояна" и "Иван Асен Втори". Тези книги, заедно с "Без дом" на Хектор Мало, винаги ме вълнуват.
От италианските автори ми е интересен Луиджи Пирандело с темата за маската и всички маски, които волно или неволно слагаме, носейки различните си социални роли. И дори не подозираме по колко различни начини ни вижда всеки отделен човек, пречупвайки нашия образ през своята призма. И как понякога, дори сблъсквайки се с един от нашите образи в очите на другите, това може да ни доведе до криза на идентичността, както е с главния герой.
От съвременните автори на поезия бих споменала Евтим Евтимов и Дамян Дамянов. Много харесвам и припознавам като близък с искреността и суровостта, с която понякога говори, Борис Виан.

- Казвате, че за Вас думите винаги са били много важни. Думите, които чуваме около нас, от младите хора, включително и от някои политици, как Ви звучат?
- Изразните средства, които чувам да използват някои политици, ме карат все по-често да потъвам в света на книгите. Прекрачва се границата на добрия тон, много агресия лъха от голяма част от изказванията им, личи недобронамереност и неуважение към събеседника, изразните средства понякога дори са обидни за слушателя. Като млад човек смятам, че е важно да следя какво се случва в политическото ни всекидневие, но това ме отблъсква и често гася телевизора, защото не мога да повярвам какво се чува от устите на тези хора. Смятам, че това дори е по-опасно и неприятно от навлизането на чуждици в речника на младите. За да съумеем да запазим красотата на езика и неговата книжовност, дори в разговорната реч, е важно да се четат книги и да сме по-малко в социалните мрежи. Макар че съвременният живот налага тези неща.

- След Италианския лицей защо не продължихте да учите литература или филология, а избрахте финансите?
- В лицея, в нашата паралелка с хуманитарна насоченост се учеше разширено литература, литература на италиански, история на Италия, история на изкуството...

Това, което ми даде лицеят като култура, много ме е обогатило. Но в един момент мнението на средата от възрастни хора около мен, които повтаряха, че трябва да имам сигурна професия, надделя. А и аз като че ли имах нужда да балансирам този необятен свят на изкуството с нещо, което налага по-строга рамка, вкарва в структура, дава прецизни резултати, за да не се разпилявам толкова. Така се насочих към икономиката и смятам, че и в двете има красота посвоему. Обичам да давам пример с един от любимите ми италиански автори - Паоло Джордано, който е доктор по теоретична физика, и неговата дебютна книга "Самотата на простите числа".

- Днес какви книги четете?
- Рядко има ден, в който да не почета поне 20 минути преди сън, след като съм приспала сина ми. Интересувам се от новите заглавия, които излизат у нас, върнала съм се към българските и италианските автори. Доста време се бях отклонила по популярна литература за личностно развитие. Наскоро препрочетох с удоволствие една книга на Валери Стефанов - "Поетика на любовта", тя е съчетание от разказване, поезия, красив език, истинско удоволствие е за сетивата. Прочела съм новите романи на Георги Господинов и Захари Карабашлиев. От италианските автори чета Паоло Джордано, когото споменах, Доменико Дара и неговата книга "Малинверно". Интересувам се и от чуждестранна поезия - една от последните книги, която много ми допадна, е на словенския поет Франце Прешерн.

- Четете ли с Вашия син?
- Той е на 5 години и вече успява сам да чете, макар и бавно. Най-напред наизустяваше много точно цели детски книжки. Имаме си ритуали, вечер задължително се чете, той си избира книжката. Много му е интересно и искам да го свикна на обич към книгата.

- С кого най-напред споделяте написаното? Обичате ли да четете творбите си пред публика?
- Нещата, които пиша, първоначално престояват известно време. Ако почувствам желание, ги споделям със съпруга ми, с майка ми, със сестра ми и с някои приятелки, които също пишат. Със сигурност имам сценична треска, а и не е имало повод да чета пред голяма аудитория.
Когато преди години ме награждаваха в Италия, водещият, който обобщаваше темата на конкурса - "Тишината", завърши, прочитайки моето стихотворение, и каза, че е изключително. Да чуя собствената си творба, прочетена от друг човек, и такава висока оценка, за мен беше много вълнуващо. И когато трябваше да благодаря на италиански, микрофонът в ръката ми трепереше.

- Много автори публикуват свои творби във фейсбук и получават отзиви от непознати хора. Вас привлича ли Ви този начин на общуване?
- Наскоро направих своя страничка, която се казва "Живите думи", и това беше предизвикателство за мен. Заснех видеа, в които чета мои творби. Не е лесно, макар самият ти да чувстваш най-добре своето стихотворение, знаейки, че някой те гледа и слуша. Почитателка съм на по-традиционния подход, в който текстът ще бъде намерен от своя читател и ще го впечатли. А в днешно време човек трябва да умее да представи стихотворението си визуално, да се популяризира като автор, да борави с приложения, за да направи по-атрактивно своето произведение. Борбата днес е за нашето внимание във всяко нещо. Заливани сме от информация и за да може да направиш впечатление, да стигнеш по-бързо до читателя, няма как да не се възползваш от социалните мрежи. Вече много рядко се купува поезия в книга, по-бързо се открива в интернет пространството.

- Какви качества държите да притежава един човек, за да Ви бъде приятел? Какво бихте могли да простите като слабост, недостатък?
- Държа човекът да е добър. Да бъде емпатичен, лоялен. Обичам да общувам с хора, които са щедри на емоции, да имат засилена чувствителност да изследват себе си и света наоколо. А за прошката - всички сме хора, всеки волно или неволно греши. Важно е, когато наистина имаме нужда от някой приятел, той да се отзове. Да си прощаваме по-често и по-лесно всички неща, които ни обременяват и да не се залавяме за всяка дреболия.

Тишина

Тишина.
Притихнали дървета.
Листата,
сгушени в клоните,
спят.
Два будни камъка
се ослушват в тъмното
и
посивели от срам
се опитват с каменните си
сърца
един на друг
да простят
вечното мълчание.

Тихо

Тихо!
Сега спя.
А сънят ми е крехък
като парченце стъкло.
Един лек полъх
и като весло,
залюляно от буря,
ще се прекатуря
отново в трафика на живота.
Тихо!
Моят сън е късче спокойствие,
откраднато в нощния поход.
Ако в лабиринта от чувства брод
с изход
успея
да намеря,
ще посея с тишината в очите си.
Тихо!
По средата на разцепената минута
си заслужава да помълча.
А после,
когато я съединя,
отново ще викам от болка.
Тихо!
С тих тремор
ръцете ми отмарят от тежкия товар.
Преди да заспят
трябваше да понесат
душата ми,
излята в шепа окльощавели сълзи.
Дори сърцето ми спи.
И обича щастливо.
Защото е със затворени очи.

Първично

Лодка по назъбени вълни.
Хищници са минутите.
Отворени за първи път очи
се взират в плаващи обекти; секундите

надничат във очите ти.
Сърбеж, сляти цветове
и в сълзите ти
се настаняват
първите живи часове.

Приспивна песен
някой пее - мелодия от чудни звуци.
Листата капят, родил си се наесен
и кални буци

се търкалят
в още непроходилите ти крака.
И ненаучени думи
чакат в твоята уста,

лишена още от култура.
Безсловесен си в собствения си живот.
Дават ти да дъвчеш цветна гума
и си като в странен анекдот.

Наричат те малък.
Светът в очите ти зее
и подготвя непосилен залък.
Пластмасова играчка пее.

Затваряш очи и бягаш първично,
без думи, без стъпки, с неоформени мисли,
но все по-далече,
където помниш, че само сърцето тупти.

Мълчалива минута

В тъмното,
когато стрелките
нетърпеливо прескочиха
с цял час напред,
ние -
мълчаливи и
сгушени един в друг,
с прегърнати погледи
и ръце,
изследвахме
усещането
минутата да бъде безкрай.

Тиха бяла приказка

Ръката ми бяла и топла
прегръща усмивката ти в дланите си.
В миг на допир и тих вопъл,
откраднах тялото ти, за да облека страстта си.

Зимата навява сняг,
полепващ по прозореца. Натюрморт с бели плодове.
Вятър, колесница с впряг
от мечти, кристали - бели коне.

Тялото ми, топло и меко,
скрива отраженията на ирисите ти
в животворно и меко
дихание. Думите ти

са отвлечени от зимата затворени чувства.
Два бели коня сме. Кочияшът разделен е на две.
Разтварям дланите си, нека пътува
зимният вятър с истинска топлина във ветрените си ръце.