Мълчанието на рамкирания светец

Веселин Стаменов

Апостоле,
тишината пред портрета ти е най-шумният обвинител, който някога сме познавали. Гледаш ни от стената - онези пронизващи, сини очи, в които се оглежда цяла една епоха на саможертва. Ние те рамкирахме. Сложихме те в скъпи рамки, позлатени, тежки, за да тежат на мястото си. Но не за да те почитаме, Дяконе, а за да си алиби.
Ще ни простиш ли, че те бесим всеки ден? Не на онова грозно бесило край София, където зимата пя своята злокобна песен, а на стените в кабинетите, където се извършва най-тихото и най-страшното предателство. Там, под твоя поглед, земята, за която ти преброди България с прокъсани цървули, днес е просто „парцел“. Тя е актив, стока, разменна монета в джоба на онези, които не знаят цената на кръвта, а само цената на квадрата. Ние превърнахме олтара на отечеството в тезгях за търгашество. Подписваме договори за продажба на почвата, напоена с костите на четниците, а после вдигаме поглед към теб и лицемерието ни дори не трепва.
Ще ни простиш ли, че взехме най-святото ти верую и го пренаписахме с мастилото на егоизма? Ти каза: „Ако спечеля, печеля за цял народ - ако загубя, губя само мене си“. Това беше уравнението на абсолютния морал. Ние обаче сме модерни математици на съвестта. Ние обърнахме знаците. Днешният завет, който кънти в коридорите на властта, е: „Ако печеля - печеля само аз. А ако губя - да плаща народът“. Приватизирахме победите и национализирахме загубите. Превърнахме саможертвата в схема, а дълга към рода - в дълг към банката. Твоята формула беше за безсмъртие, нашата е за оцеляване на всяка цена, дори цената да е достойнството на цял един народ.
И най-страшното, Апостоле - мечтата. Оная, „Чистата и свята република“. Тя трябваше да бъде храм на свободата, където българинът да е равен с другите европейски народи. А ние какво направихме? Свалихме феса, за да сложим чужд хомот, но този път по-лъскав, по-невидим и по-тежък. Превърнахме републиката в колония на интереси, които нямат нищо общо с добруването на този изстрадал къс земя. Ние сме наематели в собствения си дом, слуги на чужди господари, които четат историята ни като бизнес план. Свободата, за която ти даде живота си, днес е заменена с илюзията за избор между два вида зависимости.
Ще ни простиш ли?
Въпросът увисва във въздуха, тежък като оловно небе. Мъдростта на историята шепне, че светците прощават, защото тяхната природа е любов. Но ти, Апостоле, не беше само светец. Ти беше реалист. Ти знаеше, че „нашето не ще да загине“, но и виждаше „народната работа“ в цялата й кал и величие.
Може би ти ще ни простиш, защото си по-голям от нашето падение. Но трагедията не е в твоето опрощение. Трагедията е, че ние, гледайки те в очите всеки ден от стените на нашия срам, никога няма да простим сами на себе си. Защото знаем, дълбоко в генетичната си памет знаем: въжето не е прерязано. Ние просто сме се научили да живеем с примката, докато продаваме дървото, на което си висял.
Спи спокойно, Дяконе. Или по-добре - не спи. Гледай ни. Нека погледът ти гори гърбовете ни, докато не се сетим отново как се пише „Народе????” с четири питанки. Защото само в този огън може би има шанс за пречистване.

Фейсбук