Олимпий Панов - първостроителят на Българската армия

доц. д-р Петър Ненков


Майор Олимпий Панов е роден на 17 юни 1852 г. в семейство на преселници от Плевен в Бесарабия. След преждевременната смърт на неговите родители, израства в дома на чичо си, който дълги години е кмет на Болгород. Завършва болгородската гимназия с отличен успех и заминава за Букурещ, където продължава своето образование в училището за строеж на мостове и шосета.
Там се включва в живота на българската революционна емиграция. Запознава се с Любен Каравелов и Христо Ботев, с войводата Панайот Хитов и Васил Левски и бива избран по тяхно предложение за секретар на БРЦК.
След залавянето и обесването на Васил Левски се свиква ново Общо събрание на революционната организация в Букурещ и то избира нов БРЦК. Кристално чистият и отдаден на революционното дело Олимпий Панов е избран за негов член.
Той се завръща в Болгород, където е назначен за градски инженер. На 9 март 1875 г. заминава за Париж със стипендия на болгородската община, за да учи в Института за строителство на мостове и шосета.
Когато разбира от пресата за избухналото Априлско въстание и извършените жестокости от турската армия и башибозука над въстаналия български народ, той зарязва учението в Париж и се завръща в Букурещ. На 10 юни 1876 г. след настъпилите разногласия в БРЦК, които на практика спъват по-нататъшната му дейност, се основава Българското централно благотворително общество. За негов член и подпредседател е избран Олимпий Панов.

Когато руският император Александър II обявява на 24 април 1877 г. война на Османската империя, Олимпий Панов се записва опълченец. Проявява чудеса от храброст в боевете при Стара Загора и Шипка, за което командирът на 1-ва опълченска дружина го представя на началника на Българското опълчение генерал-майор Николай Столетов за повишение в първо офицерски звание и награждаване с орден за храброст.
В края на войната участва в прочистването на района Тозлука от башибозушки банди. След войната е назначен в 57-ми Модлински полк на Руската армия в Одеса.
През юли 1878 година се завръща в България и постъпва, като офицер в Българската Земска войска. Назначен е за командир на 2-ра полубатарея от планинската батарея, след което става старши батареен офицер в 12-та батарея в Шумен.
През 1880 г. е приет в Михайловската военноартилерийската академия в Санкт Петербург, Русия. Поради влошеното си здраве не успява да довърши обучението си и през 1883 г. се завръща в България. През 1884 г. поема командването на 5-а батарея от 1-ви артилерийски полк.
Веднага след Съединението на Княжество България и Източна Румелия през 1885 г. и последвалото изтегляне на руските офицери по заповед на Александър Трети капитан Олимпий Панов е назначен за началник на артилерията на българската армия. Така той става първият български офицер на този отговорен пост, който преди това се е заемал само от руски офицери.
През Сръбско-българската война през 1885 г. капитан Олимпий Панов командва българската артилерия и войските от Центъра на Сливнишката позиция. Той се противопоставя решително на предложението на княз Александър Батенберг да се изостави София и да се даде решително сражение на сърбите на Вакарелските или на Ихтиманските височини.
И докато князът, уплашен от изхода на сражението на Сливница, изненадващо изоставя българските войски и се завръща в София, уж за да евакуира държавните учреждения, капитан Олимпий Панов проявява истинско безстрашие и героизъм в сражението.
В разгара на бойните действия командирът на Шумадийската сръбска дивизия решава да се вклини в оголения български център и хвърля за тази цел три батальона в атака срещу три български роти.
В този критичен момент капитан Олимпий Панов, оценявайки надвисналата опасност, заповядва: „Съберете незабавно музикантите, ординарците, писарите, готвачите, въоръжете ги с пушките на убитите и ранените и ги разположете в окопите. Кажете им, че в техни ръце сега е съдбата на България. Така беше някога на Шипка! Тогава техните бащи и братя издържаха. Длъжни са да издържат и те!“
И те издържат.
Със задружни усилия е отблъснато вражеското настъпление.
За тази своя героична проява Панов става един от четиримата български офицери, удостоени с втора степен на ордена "За храброст". Другите са подполковник Данаил Николаев, капитан Рачо Петров и капитан Никифоров.

Олимпий Панов не взема участие в преврата срещу княз Александър Батенберг, организиран на 9 август 1886 г. от офицери русофили, но морално ги подкрепя.
За кратко бива назначен за министър на войната в правителството на Петко Каравелов. Когато войските на Пловдивския гарнизон влизат в столицата и извършват контрапреврат, той бива арестуван заедно с останалите министри и по заповед на подполковник Сава Муткуров е хвърлен в Черната джамия.
В страната се развихря див терор. Майор Панов е уволнен от армията и екстрадиран в Румъния. На 19 февруари 1887 г. той участва в неуспешния русенски бунт на офицерите русофили срещу режима на Стефан Стамболов и останалите регенти. Бива ранен при преминаването на река Дунав и арестуван.
На устроения от правителствения пратеник майор Рачо Петров съдебен процес майор Панов се държи доблестно и отказва да иска помилване. Осъден е на смърт от военния съд, без да се вземат под внимание неговите заслуги за Свободата на Отечеството и изграждането на българската армия.
Разстрелян е на 22 февруари 1887 г. на брега на Дунава със своите другари, пеейки опълченската песен “Българийо, Българийо".
По същото време в София застаналият до телеграфа Стефан Стамболов, който настоява за смъртни присъди на участниците в бунта, заплакал с бутафорни сълзи, когато разбрал, че присъдата е приведена в изпълнение. На туй му се вика театрална сценка и височайшо лицемерие.
Така загива трагично съратникът на Левски в национално-освободителната борба първостроителят на българската войска, началникът на артилерията на Българската армия и герой в Сръбско-българската война от 1885 г. майор Олимпий Панов - този, към когото Левски се обръщаше с “братленце”, Каравелов наричаше “гълъбе”, а Ботев казваше, че е “отличен момък”. За него Тома Кърджиев преди разстрела в Русе казва: „Плачете не за мен, плачете за Олимпий, защото България няма да роди такъв човек и след сто години !”