България в капана на средните доходи

Неслучайно наричат средното положение „златно“: в това да страниш от крайности има голяма житейска мъдрост. Но в макроикономиката нещата стоят по-различно. Средният размер на доходите все по-често се обозначава в специализираната литература като „капан“, в който България е попаднала и с двата крака.
За „капан на средните доходи“ (middle-income trap) първо пише екип на Световната банка в публикация от 2007 г. В следващото десетилетие теорията на икономическото развитие (development economics) обръща особено внимание на този феномен. Голям принос в изследването му имат корейските икономисти Кюн Ли и Хаджун Джанг; освен теория, те разработват и практически ориентирана стратегия за излизане от капана.
В наши дни възможностите за развитие на една страна с много ниски доходи всъщност не са малки (ако цари мир). В такива страни трудът е евтин, ниски са и стандартите за охрана на труда и околната среда. Това обещава

добри печалби на чуждестранни инвеститори,

изместващи към бедния свят по-простите фази от производствената си дейност. Възможност за печалби има и за местния капитал, ако се съюзи с чуждестранния.
В страни с евтино производство заедно с навлизането на чуждестранен капитал се подобрява и инфраструктурата. Нуждата от производителна работна ръка вкарва някакви стандарти в образованието и здравеопазването. Всичко това се случва болезнено бавно, примерно напредъкът става видим за едно поколение от 30 години. При това той далеч не е достатъчен за „догонване“ на световните лидери.
Но така или иначе напредък има. Страната неусетно се изкатерва до групата със средно ниски доходи, а после – ако условията, Големият брат, звездите и т.н. позволяват – също и до групата със средно високи доходи.
Точно на това място се крие капанът. Животът в бедната държава се нормализира: цената на труда се покачва и стандартите за предпазване на природата и човека стават по-строги. Предишната бедна страна вече не носи предимствата на евтиното производство и затова някои чуждестранни инвеститори я напускат.
Поражда се безработица, но този път тя е съпътствана от други нагласи сред местното население. Децата на тези, които са превивали гръб за 100-200-300 долара на месец, вече имат различна представа за живота си. Те искат да учат нещо хубаво, а после да работят това, което са учили.

Защо не сме като нормалните страни?! – питат те с основание

Но въпросната страна се намира в капан, защото към момента, когато губи (съмнителното) предимство на ниските разходи за труд, тя не разполага с икономическата структура, с която да създаде по-висока добавена стойност и по-високи доходи.
По-висока добавена стойност се създава с комплекс от условия: научна и изследователска база, иновационен потенциал, умения за маркетинг, достъп на местния бизнес до финансиране, сътрудничество между държавата и бизнеса в името на възхода на нацията, а най-вече – образовано, умело и мотивирано да работи население.
Докато са били във фазата на ниските и дори средните доходи, страните не са се грижили за тези неща. Смятали са ги за прерогатив на богатите. „Защо да инвестираме в техническо образование, щом толкова хора търсят работа като общи работници? Защо да правим изследователски центрове, щом чуждестранните инвеститори сами ни дават технологии?“
Без технологиите и уменията, необходими за една икономика с високи доходи, – но и без покорното работливо население, нужно за една икономика с ниски доходи, страните със средни доходи сякаш се изправят пред стена. Сред многото вредни въздействия изпъкват две: нарастване на държавния дълг и засилена емиграция на най-обещаващите кадри.

Ето това е икономическата фаза, в която се намира сега България:

с двата крака в капана на средните доходи.
Работодателите, особено в лицето на Асоциацията на индустриалния капитал в България, оплакват загубата на евтин труд. Реакционно настроени, те се стремят да върнат доходите назад към ниската им фаза. Но освен че е безочливо, това е и невъзможно, защото българите вече имат достъп до пазарите на труда на други държави. Дори и по-непретенциозните работници, останали на вътрешния пазар, вече не са склонни да работят за единия хляб.
Съвсем различна стратегия трябва да следват днес лидерите на работодателите в България. Виждайки новата ситуация на трудовия и индустриалния пазар, те би трябвало да ни тласкат не назад, а напред, инвестирайки в иновации и застъпвайки се за отлично образование.

Образование и иновации не се правят с лозунга „Държавата е лош стопанин“,

нито с мантрата „Ниски данъци“. Там, където някога някоя страна е успявала да забогатее със собствени усилия, това винаги е ставало със сътрудничеството на правителство, бизнес, синдикати и наука – а не с дребнави препирни и задкулисни споразумения за разпределяне на милиони, каквито виждаме в България.
В България има иновативни предприятия, но работодателските организации не им правят услуга с инстинктивния си натиск за по-ниска цена на труда и най-ниска данъчна тежест. Представителите на българския бизнес трябва да вникнат в това, че вече не сме страна с ниски доходи, път назад няма и е време да излезем от капана на посредствеността.
През 2024 г. Световната банка обяви България за страна с високи доходи. Това породи доста вълнения в страната, но и недоволство у икономисти като Кюн Ли. Според него, Световната банка напудря данните, за да отчита успехи – докато проблемите на страните в капана на средните доходи остават.
Кюн Ли е автор на научни и научнопопулярни книги, които обсъждат възможностите на страните със средни доходи да догонят богатите. Съветите му са близки до здравия разум и може би най-важният гласи: Ако бедната страна първоначално е приветствала всяка чуждестранна инвестиция, то след натрупване на известен опит и богатство тя трябва да стане по-патриотична. Интеграцията в международните вериги на доставки в началото на развитието е безценна, но ако остане вързана за тях, страната никога няма да забогатее.
Кандидатът за място сред богатите не трябва да имитира всяка стъпка на тези, които догонва. Трябва да се насърчава

появата на национални бизнес шампиони –

големи структури, обединяващи иновации, наука, производство, маркетинг, финанси. Производства в края на жизнения цикъл на технологията (нефтен завод, въглищна ТЕЦ, автомобилостроене и др. под.) трябва да се избягват: догонващата страна се нуждае от нови сектори и ниши. Претендентите за богат статус трябва да „изскачат отпред“ със своите продукти и услуги, и да регистрират повече собствени търговски марки.
Специализираната литература вече е казала много за стратегиите, с които изоставащите страни могат да излязат напред. Проблемът на България е не в това какво точно трябва да направи, за да забогатее – а по-скоро в това да разбере къде точно се намира по стълбата към богатството, и накъде я водят уж добронамерените предложения на работодателите.
Все пак, не трябва да забравяме, че само две страни през XX век са успели да прескочат капана на средните доходи: Корея и Тайван, като и в двата случая от решаващо значение е осигуряването на достъп до пазарите на САЩ (теза, развита от Янис Варуфакис още през 2008 г.). Но примерите на по-близки до нас страни като Полша, Чехия, Словакия и Хърватия говорят, че икономическото въздигане е постижимо, ако се подходи умно и планомерно.
Така или иначе, и в Далечния изток, и в Нова Европа, един елемент играе решаваща роля: патриотизмът, разбиран като желание за най-доброто за твоята страна. Икономическият патриотизъм отдавна не е табу в света. След толкова десетилетия на „държавата е лош стопанин“, скоро той ще доминира и в България.
Но трябва много да внимаваме икономическият патриотизъм в български условия да не се превърне в глупаво  патриотарство, гарнирано с „държавни хранителни магазини за бедните“, „да запазим на всяка цена родните лигнитни ТЕЦ“ и „оръжейни заводи на всеки километър“.

Бодил