Къде сте, гръмогласни НПО-та и феминистки?*

Виктория Георгиева

Прави впечатление, че активността на най-гръмогласните НПО-а граничи с пълна тишина – този път врагът не е и бял, трудно еднозначно може да бъде наречен и мъж, понеже сам се определя като жена.
Едно е безспорно – тази Олимпиада ще бъде запомнена, но предимно с негативни емоции. Дори и чисто спортните моменти, рекордите, спортменските прояви и всичко, което тепърва предстои, няма да са в състояние да отмият усещането от скандалното откриване, осмиването на християнството, пародийният привкус.
Последва ситуацията със спорното участие на игрите на тайванката Лин Ю-Тин и алжирката Имане Хелиф, които имаха забрана да участват на предишните игри в Токио заради хормоналните си резултати, които надвишават максимално допустимите стойности. Тогава те бяха дисквалифицирани на тестовете за пол заради това, че имат наличие на тестостерон.

Международният олимпийски комитет

Въпреки че международната боксова асоциация (IBA) излезе с изявление относно скандала, потвърждавайки позицията си, че въпросните „дами” не отговарят на необходимите критерии за допустимост, за да се състезават в женска категория, а Лин не е оспорила решението им, Келиф първо е оспорила, но впоследствие се е отказала да обжалва, Международният олимпийски комитет (МОК) ги допусна до Олимпиадата. Основанието им? Безумно: „...Както и при предишните олимпийски боксови състезания, полът и възрастта на спортистите се базират на техните паспорти.”
Макар според МОК резултатите да засичат съдържание на тестостерон над нормата, от комитета отказват да дадат детайли за това как отсяват състезателите по пол. Излишно е да обясняваме колко сериозен критерий може да е една хартия, била тя и паспорт. С новите занижени критерии на МОК, ние също бяхме пряко ощетени - надеждата ни за медал в категория до 57 килограма - Светлана Каменова, срещна тайванката и резонно – загуби от нея след доста спорни съдийски решения, въпреки видимо нечистата игра на Ю-Тин.
Малко известно е, че още през 2021 г. МОК призова федерациите за „избягване на дискриминацията на базата на полова идентичност и вариации между половете”, публикувайки документ, в който има десет основни принципа, касаещи успешното им приобщаване, защита на правото на личен живот и прочее, като освен това даде възможност на отделните федерации да вземат решение дали да допуснат участието дори на трансджендър атлети.
От МОК стигнаха още по-далече, като вместо да потърсят начин да обосноват и без това крайно спорното си решение, заявиха, че изследването на пола на спортистите е незаконно, самият процес на теста и естеството му не са легитимни и не трябвало да се обсъждат публично. Общо взето, не просто общи приказки и някаква крайно необяснима загриженост единствено спрямо Ю-Тин и Халиф, а дори твърдения, че те са изправени пред "агресия", от което Комитетът е крайно „натъжен”, защото всеки имал правото да „практикува спорт без дискриминация". Чудесно! И е така, но ключовата дума е „всеки”, а най-вече жените в бокса, някои от които бяха пряко засегнати от решението на МОК.

Къде изчезнаха всички крайно гръмогласни НПО-та и феминистки?

И покрай случващото се на Олимпиадата, закономерно, се забеляза отсъствието на (уж) най-големите защитници на жените по света – разните неправителствени организации и подобните феминистки сдружения. От тяхната посока цари пълна тишина. Иначе големите поборници и радетели да се пази достойнството на жените, се снишиха ниско долу, изчаквайки бурята да отмине. Както по света, така и у нас, липсват декларации на НПО-та, в които те бурно да изказват възмущението си, например от Хелиф, която унизи италианката Анджела Карини, липсват призиви „Нито една повече”, липсват демонстрации и вопли по медиите.
Вероятно се затрудняват между жените и две/двама представители на една по-особена категория, които са им по-приоритетни, поради което предпочитат да запазят мълчание. Все пак, този път врагът не е и бял, трудно еднозначно може да бъде наречен и мъж – а и сам се определя като жена.
Но ако в този случай все пак някой може да каже – е, ситуацията е сложна и нееднозначна, какво да кажем за педофила Стефан Ван де Велде, звезда на нидерландския отбор по плажен волейбол, на когото много малко медии обърнаха внимание и потресаващата информация премина мимоходом едва в няколко издания.
Преди 10 години, когато Ван де Велде е на 19, изнасилва 12-годишно момиче във Великобритания, признава се за виновен и получава 4-годишна присъда, от които излежава само година, върнат е в родината си и месец по-късно нидерландските власти го пускат условно. МОК твърдят, че нищо не могат да направят, нидерландският Олимпийски комитет не вижда проблем в участието му, макар да се касае за изключително тежък случай, при който той напива детето и нееднократно я изнасилва. След този случай момичето опитва и да се самоубие.
И същият този хубавец сега се вихри на Олимпиадата,

а отникъде нито стон, нито звук,

най-малкото от големите защитници на жените, разбирайте нароилите се НПО-та, които и са се самопровъзгласили за защитници на всички жените и момичетата. И ако пак някой ще каже – какво се очаква от тях, отговорът е прост – проява на поне малка съпричастност, дори някой протест. Не за друго, а защото иначе се засилва все по-натрапчивото усещане, че те – въпросните, скачат активно, единствено когато врагът е нормален хетеросексуален мъж, в останалите случаи не са разбрали, не са видели, не ги вълнува.
Разбира се, никой не очаква те да вършат работата на МОК например, но прави впечатление, че активистите им са много старателно подбрани и големите врагове не са истинските насилници. Макар и крайно неуместно, целенасочено правят и паралел между каузите и правата на жените, и тези на ЛГБТИ групите. Тоест, ако си срещу гейовете и лесбийките например, това означава, че си женомразец.
Феминизмът отдавна се превърна в начин за доминация , а не в кауза, целяща да осигури единствено равни права. Именно съвременните феминистки движения са флагманът срещу обществените реакции и скептицизма по отношение на различни аномалии. Защото ако наистина ставаше въпрос за равнопоставеност, всички тези организации отдавна щяха да са се позиционирали в Азия и Африка, където огромна част от жените все още са третирани като второразрядна стока.
А Олимпиадата беше поредното събитие, което доказа (в дългата плеяда от филмови, музикални и ред други), че отдавна вече не говорим просто за правата на нежния пол или дори тези на ЛГБТИ например, а за налагането на вредни идеологии, маскирани зад изрази като  „равнопоставеност”, което категорично се доказа и по липсата на реакции на въпросните организации и активисти.

Флагман
*Заглавията са на редакцията