Регулирането на лихвите е дори закъсняло

    След като Христо Стоичков за пореден път написа история посредством спонтанно изригнатото "По-умен може да стана, но по-прост - не",  най-лесното беше от това да се изведе, че за Симеон Дянков важи точно същото, но на обратно. И поредната изява ("миниатюра", според определението на проф. Боян Дуранкев) на последния вече спокойно може да бъде коментирана в съответствие с така дефинираната хипотеза.
    Във визирания дух даже премиерът публично бе занимаван и ядосан с това, какво точно вицепремиерът и министър на финансите си бил позволил оценъчно да каже за министъра на земеделието и храните. От което произлезе строго нахокване, жълт картон и в края на краищата нищо повече и нищо по-малко от традиционната царстваща българска масмедийна простотия и глупотевина.
    Незабелязан остана обаче важният мимолетен умствен проблясък у любимия на цял народ вицепремиер, онова, което

той се изтърва да изрече

по отношение на българската банкова система. А именно, че той още преди две години е поставял пред Асоциацията на търговските банки въпроса за високите лихви, а оттам му били отговорили, че фискалната дисциплина и подобряването на националния рейтинг щели (автоматично, как иначе?) да доведат до снижаване на лихвите. Фискална дисциплина междувременно била наложена, рейтингът бил добър, но лихвените проценти (чудно защо?) не били паднали. И така, (по изключение) логично заключавайки, министър Дянков експлицитно изрази правилното мнение относно належащата необходимост от

налагане на регулации в областта на лихвите

    Случайно ли обаче масмедийната гилдия подмина точно този много съществен пункт?
    Мисля, че не. Нищо случайно тук няма и не може да се случи.
    В последователно бомбардираното и замътнявано с пазарно-фундаменталистки и неоконсервативни тинести идеи българско обществено мнение дискусия за икономическата и социалната отговорност на банковия сектор и ролята на финансовите пазари все още не е назряла. А и, според всевластващите у нас олигархични кукловоди, такава дискусия по възможност никога не бива да бъде допускана.
    В значително по-просветения и по-разкрепостен развит свят обаче дискусията върви и се развива с всичка сила.
    Да, да!
Дискусията е за съвременния освободен от цивилизоващите ограничения, "изпуснат от юздите",  "несправедлив", клонящ към "злодейство", "лишен от страх" капитализъм. За това, че за капитализма, останал без алтернатива, демокрацията вече не му е жизнено необходима и че демокрацията никога не е била и не е вътрешно присъща на капитализма. Както впрочем също и социалната справедливост.
Светът през последната година интелектуално буквално се разцепи на две.
Едната, малобройната част, е много по-официалната, високопоставената, "изтънчено пиещата чай", силно идеологизираната, финансово безпроблемно осигурената и същевременно "вечно вчерашната",

нежелаещата да поема обществени отговорности

и също вини за кризи и неблагополучия, неспособната да си взима уроци и да прави неудобни за себе си изводи. Тя иска и отстоява главно едно - да продължава неограничено да удовлетворява алчността си, независимо какво това коства на останалите. От които особено не се интересува, а по-точно и направо казано, ама въобще хич не й пука за тях.
Другата, "простонародно сърбащата кафе", ставащата неочаквано и напук все по-масова, е модерно спонтанна и пъстра. Тя няма ясно формулирана идеология, движена е единствено от чувството за справедливост и не разполага засега с особена партийна подкрепа. Именно безнаказаността и своеволията на банковия и финансов сектор, заедно с безотговорността, подкупността и игнорантството на политическия елит, в комбинация - "властта на парите", се явяват днес особен, основен дразнител и затова предпочитана мишена за набиращото сила протестно движение в развитите страни.
Какви са предварителните и неокончателни изводи за глухо провинциална България?
Генерално, явно те ще са предмет на много бъдещи статии, но конкретно за банковата сфера, която е в центъра на настоящия текст, поне засега изглеждат, както следва. На първо място, не бива по-нататък да се допуска целият риск да бъде прехвърлян само на едната страна - на кредитополучателя. При сега наложените от банките у нас рамкови условия на практика е невъзможно реализирането на почти никакъв успешен бизнес план. Чрез законово позволения банков лихвен и друг произвол пазарната предвидимост у нас е сведена до минимум и по този начин бизнес климатът бива системно допълнително влошаван. Дългогодишно поддържаните високи лихви задълбочават и усложняват кризата, това (безрезултатно) съм го писал неведнъж.

Те водят към безизходица

и националното стопанство, и впоследствие и самите банки. Как, прочее, банките ще продадат придобитите по необслужваните ипотеки обезценяващи се имоти, да речем?
Второ, "пирът по време на чума", реализирането на огромни печалби от тукашните търговски банки през периода на тежка депресия на националната икономика свидетелства не за друго, а за незаслужена привилегированост на този сектор. Регулирането на лихвите следователно не само, че се явява належащо, а е дори закъсняло. Банките и банкерите не може и не бива да продължават да съществуват извън времето и пространството. Въпреки че, трезво погледнато, перманентно растящият процент на лошите и проблемни кредити мирогледно би трябвало да ги върнат на земята. Което обаче явно не се случва в България, дотолкова проницателна предвидливост изглежда иманентно неприсъща на двадесетгодишно изградения тук професионален банково управленски манталитет.
Трето, груба стратегическа грешка у нас бе приватизацията на целия банков сектор и допускането на доминиращата сега роля на чуждестранните банки. По този начин българският обществен интерес не беше и не е защитен, както на най-високото - държавното ниво, така и на нивото на обикновения човек. В кризата от страната ни изтече капитал в посока банките майки, фактически българският спестител волю-неволю се погрижи за чужди икономики. Затова на дневен ред у нас е създаването на голяма, първокласна държавна спестовна и инвестиционна банка, която да провежда държавна политика и конкурентно да налага правилата и условията за пример в сектора.
Четвърто, въвеждането на валутния борд не изключва, а напротив, предполага активна регулативна намеса на БНБ. Въпросната роля далеч не се ограничава единствено с контрола на капиталовата адекватност и някои дреболии по надзора. БНБ се явява независима от изпълнителната власт институция, но не институция, съществуваща сама за себе си. Тя има възложени държавнически функции,

тя е регулатор, а не либерална дружинка

ръководена от либерали "по душа и манталитет", допускащи всяка банка да си върши с клиентите каквото на нея й изглежда най-изгодно за момента и каквото й хрумне. Чрез съответна строга регламентация, примерно, трябва решително да бъдат пресечени издевателствата над кредитополучателите чрез всякакви разнообразни такси от страна на търговските банки. Задължително трябва да бъде вменено на банките обявяването на т.нар. "ефективна лихва", тоест на действителната годишна лихва, включваща в себе си всички такси, надбавки и пр. по съответния заем.
Но основният проблем у нас все пак остава произволът с високите лихви. Тяхното ниво, обогатявайки до време банките и една тънка прослойка в тях, последователно разорява и ликвидира родния бизнес, не му позволява не само да надигне глава, но и да вземе дъх в рецесионни условия. Най-подходящо за така формиралия се контекст изглежда твърдото прикачване на лихвените нива у нас към движението на европейската базова лихва юрибор плюс регламентирането на съответните надбавки за отделните видове отпускани заеми. Сегашното положение на кредитния пазар в България от гледна точка на предприемачеството и на обикновения човек изглежда нетърпимо.
Последно, за сведение, равнището на юрибор понастоящем възлиза на някъде малко под 2% годишно.