По броя на президентските номинации вече сме победители

Макар процедурата в БСП по номиниране на кандидат-президент да е към края си, тя всъщност още не е започнала. Защото да имаме 30-40 номинации означава да нямаме нито една. Този предълъг списък от три дузини имена можеше да състави всеки от нас, и то без да разкарва хората по конференции. Ако успехът зависеше от броя на кандидатите, вече сме победители. За съжаление не е така. А може и да ни е за урок, но едва ли.
Все по-често ни се налага да се питаме до такава степен ли не виждаме ставащото извън нас? Има ли друга партия с толкова много претенденти? Има ли с половинката или дори с четвъртинката на нашия брой номинации? Няма, но това означава ли, че ние търсим победата, а конкурентите ни са я отписали? Или че ние сме сериозни, а те си правят шегички? Прав беше Стефан Данаилов, като каза на последния пленум, че вече пораждаме усмивки. Но това са само част от реакциите, които предизвикваме. Защото вече всеки ден ни спират на улицата, в работата или се обръщат към нас в интернет с "Какво става?!" Думи, които съдържат не толкова въпрос, колкото възклицание и дори удивление.
Целта на всяка кампания по номиниране не е просто да излъчи едно или няколко имена. Ако тя се проведе правилно, може да стегне партията и да нахъса избирателите за масово участие във вота. Защото наистина, отбелязвал съм го и друг път, мотивирането започва с номинирането. При нас се получи разконцентриране и разфокусиране. Показахме дефицит на критерии - не толкова като писан текст, колкото като вътрешно разбиране на мнозина от членовете ни. Достатъчно е някой да е председател на БСП в общината и вече го предлагаме за президент. Сакън, да не го обидим! Щом в други градове го правят, защо и ние да не го сторим? Номинацията стана като значка за принадлежност към елита в партията, която всеки по-така социалист държи да има на ревера си. След което вече може да се включи в лавинообразното оттегляне на кандидатури.
Ако партийните ни рефлекси бяха здрави, можеше поне от някои негативи да се предпазим. Ние обаче решихме да номинираме дори и милионер, и то не само там, където е областен председател, а в няколко района. Реакциите в интернет-форумите са унищожителни. И другояче не може и да бъде, защото този въпрос е, така да се каже, класика в жанра. Богатият може да членува и в социалистическа партия, но не може да бъде нейно лице. Защото това, което е нормално за дясната партия, на лявата не се прощава. Припомням тази простичка истина само в случай, че държим да побеждаваме. Но ако сме влюбени в загубите, милионер може дори и лидер да ни стане.
Друга щеше да бъде картината, ако всяка общинска конференция свеждаше чрез гласуване многото постъпили имена до едно. Тогава щеше да се разбере, че от 264 общини някой кандидат е подкрепен в 150, друг - в 60, трети - в 20, и щеше да изпъкне фигурата, около която партията да се обедини и с която да се мотивира за активна работа. Вместо това повечето конференции се превърнаха в пощенски кутии - събраха всички предложения от основните организации, дори и най-причудливите, някъде дори без гласуване, само с оповестяване, и ги струпаха на грамада на "Позитано" 20. Този демонстративен отказ от мислене говори много за дееспособността ни по места. Още по-неприятно е, че той не е учудващ. След като доста години върхът не отчиташе мнението на партията, тя вече не го и дава.
Многото номинации са признак на демократичност, но само външно. Всъщност те са индикатор за стесняване на демокрацията. Част от  ръководството може и да е доволна - в крайна сметка на когото и да се спре, все ще бъде някой от тези 30-40. И ще може да рапортува, че се е  съобразила с гласа на партията. Но, погледнато реално, това е започнал не от вчера процес на  прехвърляне на правомощия отдолу нагоре. Процес, който вече придоби почти завършен вид и при който никой не се чувства виновен за загубите. Затова оставки не само не се дават, но и не се искат.
Шансове за победа все още имаме. Дискусията по места не се състоя, но на предстоящия пленум и на конгресното заседание е повече от задължителна. След като не организирахме преки вътрешнопартийни избори, редно е поне на някой от тези форуми да определим претендента си с тайно гласуване измежду няколко имена. Нека не се хващаме за буквата на устава, според която тези два форума не избират, а утвърждават кандидата за президент. Ако те нямат право да избират, тогава кой? Абсурдно е да е бюрото. Няма как да са и социолозите. Повечето от тях не изследват, а налагат мнение. Това, за разлика от конгресното решение, навярно върши работа на началството, но не може да се прелее в бюлетини.

Други текстове от автора на: ivoatanasov.info