Човекът, който имаше съвест

Знаете ли какво е Куру?
Преди четири десетилетия не съм и сънувал, че такъв въпрос може да съществува, камо ли да съм знаел отговора. Бях станал студент само на седемнадесет, другите около мен в общежитието вече бяха отслужили и ми се налагаше, наред с науката, да навлизам и в техните безкрайни войнишки спомени. Един от съквартирантите се различаваше от всички. Беше съименник и племенник на много голям човек - бивш първи в партията, което ще рече - и в държавата. Изглеждаше потиснат, правеше впечатление на доста затворен, все преживяваше нещо, известно единствено нему. Само в редки случаи се досещах, че отношението на новото ръководство към фамилията му го въвлича в дълбока семейна и лична драма. Макар че чичо му едва ли е толкова виновен за култа към личността, след като това явление не е наш патент, а е пренесено от Съветския съюз.
Веднъж ме попита чел ли съм "Човекът, който имаше съвест" на Съмърсет Моъм. През главата ми бяха минали стотици книги, поглъщах ги жадно, но някак си безразборно. В моята среда нямаше кой да ме насочва. Изключвам училищните препоръки за летните ваканции, защото тези списъци от дузина-две заглавия обикновено отдавна бяха зад гърба ми.
Така навлязох в света на Съмърсет Моъм. Маниерът му на писане грабна юношеското ми все още мислене. Разказите му завършват по неочакван начин. Моралът е в последното изречение, което стои като пришито към целия предишен текст, но всъщност напълно следва от него. Авторът дълбае без упойка човешката същност и все открива по някоя изненада. Наясно е, че повечето хора гледат на мъките в ада като на ужасен мит, който стряска, но не вкарва в правия път, защото не плаши. Те се черкуват, палят свещи, молят се, но дълбоко в себе си не вярват, че някой там, горе, ще им търси сметка. Единственият фактор, който може да ги подтикне към праведно поведение, е съвестта. Страданията на гузната съвест са ни познати и от изкуството, и от живота. Още Шекспир е казал, че тя ни прави страхливци.
Действието на разказа се развива преди около век в Сен Лоран дьо Марони, на западния бряг на Атлантика. В тамошните затворнически лагери Франция е пращала голяма част от осъдените, три четвърти от които са убийци. Те не изпитват жалост към жертвата, а по-скоро ненавист, че заради нея са заточени в далечна Гвиана. Подобна липса на милост, съчетана с озлобление, виждаме и днес у онези, които убиват човек, традиция, идея, партия, държава и дори система. Които обесват приятел, опонент или просто различен. Само у един затворник Моъм среща нещо, което може да се нарече съвест.
Жан Шарвен и Анри Рьонар били неразделни приятели от детинство. Израсли в голямото пристанище Льо Хавър, те се влюбили едновременно в Мари-Луиз. Жан започнал работа, а Анри като по-свободен се срещал често с девойката и изтръгнал от нея обещание да се омъжи за него. Приятелите открай време не криели нищо един от друг. Жан бил засегнат дълбоко от новината за женитбата. Въпреки това положил всички усилия, за да приеме с чест жертвата, която отдавал пред олтара на  приятелството.
Анри обаче не можел да се издържа и близки му намерили работа чак в Камбоджа. Жан почувствал как съдбата го облагодетелства. След месеци на скръб бил отново щастлив. Не се съмнявал, че след известно време девойката ще се омъжи за него. Преди да замине обаче, за Анри се открил шанс да почне работа в Льо Хавър, и то точно при другаря си. Шефът на компанията помолил Жан да каже честно дали ще постъпи добре, ако вземе този младеж. Жан си дал сметка какво означава въпросът и... предал приятеля си. Така Анри отплавал за Пном Пен, а Жан се оженил за Мари-Луиз. Съвестта обаче започнала да го гризе. Упреквал се за скроения подъл номер. А когато пристигнала вестта, че в Индокитай Анри заболял от тифусна треска и умрял, Мари-Луиз дори не загубила апетита си. Жан не издържал и я убил.
С това историята приключва. А Куру не е до атола Бикини, нито до Вирджинските (Девствените) острови, както логиката би могла да ни подведе. Намира се тъкмо във Френска Гвиана, оттам французите изстрелват в космоса ракетите "Ариана". Преди време отказах в последния момент пътуване до това прекрасно място. Сторих го от солидарност - трябваше да заминем трима, но пуснаха само мен. По-късно в сходни ситуации другите двама не проявиха същата колегиалност. Въпреки това, ако някога се наложи, бих постъпил по същия начин. За разлика от Жан Шарвен, който след излизането си от затвора отново ще се ожени, но вече не по любов, а по сметка.
А със съквартиранта ми след първи курс пътищата ни се разделиха. Години след завършването чух, че се е самоубил. Заболя ме жестоко, но никак не се учудих.

Други текстове от автора на: www.ivoatanasov.info