Няколко думи
Кървавият огън на войната
/ брой: 53
Български гражданин беше убит в Газа. По възможно най-болезнения начин на страната ни бе напомнено за чудовищната война и геноцида, които от близо две години са всекидневие за хиляди. Но как, по дяволите, реагира България в тази ситуация? В официалното съобщение на МВнР трагедията бе описана с евфемизма "загинал". Не убит, а загинал. Сакън да не заемем позиция, да се възмутим, да поискаме отговорност. Българинът е загинал. Толкова.
След това външният министър провежда телефонен разговор със своя колега от Израел. Израелецът казва, че страната му не носи отговорност и не е виновна за тази трагична смърт. Отговор от България пак няма. Държавата приема наготово версията на чужда страна, въпреки че шефът на агенцията на ООН, към която е работил нашият сънародник, обвини Израел за зверската атака. И дори изрази подозрение, че служителите на ООН целенасочено са таргетирани от израелската армия. Такава тема за България обаче не съществува. Вина за тази смърт няма. Тя се разтваря абстрактно във въздуха и до ден-два това убийство ще бъде забравено.
Поредната мрачна статистика. Поредният българин, оставен на произвола на съдбата, за чиято смърт няма да има виновни.
Пред очите си имаме една беззъба и дори нелепа държава, която не е в състояние да поиска отговорност за смъртта на свой гражданин. А точно в такава ситуация трябва се реагира остро и безкомпромисно. Връчване на дипломатическа нота, привикване на израелския посланик, искане за последователно, детайлно и безпристрастно разследване. Защото един българин не може да е статистика, не може да оставим тази смърт да мине и да замине, защото така обричаме всеки български гражданин в чужбина. В такива мигове личи не просто националният суверенитет, а усещането за държавност.
Но тук определено вина имат и медиите. Защото при голямата трагедия в Северна Македония всички телевизии изпратиха репортери на място, разговаряха с местни, роднини, началници. Защо не можем да направим същото за българина Марин Маринов, станал жертва на желанието на Нетяняху да удържи властта, като занули примирието и започна войната отново? Война, чиито кървави пламъци стигнаха и до нас. И това не е пристрастно мнение. Много израелци мислят по същия начин.
Тези дни гледах майката на един от заложниците, които "Хамас" държи. Тя обвини своя премиер, че не дава пет пари за живота на пленените, а се е вкопчил във властта като удавник.
В името на тази алчност за власт един наш сънародник заплати най-високата цена. Но България дори не е в състояние да поиска справедливост. В името на неговата памет. А и заради собственото си име.
Докога? Докога!