Вот на разделението

Божидар Бориславов

Проведените в неделя общи избори в Босна и Херцеговина вероятно могат да бъдат определени именно по този начин - като разделение, а не като идея за единение. Всъщност не толкова актът на вота, а самата ситуация в бившата югорепублика предопределяше възникването на подобно развитие в продължение на няколко години. Или може би в продължение на всичките години след сключването на Дейтънския мир през 1995 г. Независимо че изборите на 3 октомври формално се водят като общи, нищо общо няма в нагласите и мотивите на хърватите, сърбите и мюсюлманите, които отидоха до урните. От една страна, т.нар. общо управление на страната все още така и не може да се състои. Двете съставни и автономни части на тази структура Мюсюлманско-хърватската федерация и Република Сръбска практически живеят абсолютно паралелен живот, структурирани са по абсолютно различен начин и функционират независимо една от друга. В този смисъл централната власт в Сараево е по-скоро с представителни, отколкото с реални функции, а тройното колективно председателство, в което влиза по един представител на трите основни етноса, тегли към своите си интереси. Причините за това са поне няколко, но главната е етнорелигиозната нетърпимост, която въпреки всички усилия през изминалите години не е преодоляна и няма изгледи да бъде заличена в близко бъдеще. Единственото изключение е липсата на гражданска война. Гражданите отиват на избори с традиционната си етнически предопределена нагласа. Тяхната основна цел е да спечелят по-добри позиции за представителите на своя етнос, а не да създадат единна и добре функционираща държава. Просто защото те самите не възприемат Босна и Херцеговина като единна държава. Впрочем, такива са нагласите и на самите политици, което пролича силно по време на предизборната кампания. Всяко предложение за отмяна на колективното председателство се посреща на нож. Сърбите се противопоставят, защото много държат на автономното си съществуване, което е подредено по модела на Сърбия, и изобщо отказват да се съобразяват с останалата част от и без това рехавата федерация. Хърватите, които са католици, и босненските мюсюлмани също не са във възторг от наложителното си съжителство. Впрочем, федералният принцип между двата етноса се проявява основно по време на избори, а практически хърватите и мюсюлманите живеят в отделни, етнически обособени кантони, в които местните власти са с много по-голяма тежест, отколкото централната. Всичко това е причина, която може да обясни защо общите институции имат твърде малък коефициент на полезно действие и защо реално гласуваните решения са твърде малко на брой и централното управление е крайно неефективно. Свидетелство за това е, че безработицата е обхванала над 40 на сто от населението и в страната се шири корупцията. Страната е в тежка икономическа рецесия и се нуждае от спешни и решителни мерки, но сякаш всички се интересуват много повече от запазването и разширяването на своята етническа автономност.

Сянката на Косово

Проблемите на Република Сръбска с международното представителство са отдавнашни, но през последната година ескалираха. През зимата премиерът на Милорад Додик заплаши, че ще предизвика референдум за отделянето на сръбската автономия от федерацията. Въпреки че вследствие на международен натиск Додик омекоти позициите си, изходът от евентуално допитване е предварително ясен на всички и той ще бъде недвусмислено желание за отделяне. През последните два месеца по време на предизборната кампания сепаратистките настроения се повишиха значително. Основната причина беше неблагоприятното за Белград решение на Международния съд за Косово, което принуди сръбската страна да омекоти в огромна степен позицията си в резолюцията за Косово, която в крайна сметка предложи на ООН съвместно с ЕС. След ударите, които понесоха заради Косово, сърбите получиха коз в ръцете си и незабавно извадиха от ръкава идеята за отделянето на Република Сръбска. Естествено, Милорад Додик отново заговори за възможностите за отделяне, но този път омекоти тона, като обяви, че ще работи за по-голяма автономия в рамките на Дейтънското споразумение. В интервю за Ройтерс той посочва, че ако косовските албанци могат да се отделят заради етническата омраза и липсата на единство със сърбите, защо и сърбите да не могат да го сторят в Босна и Херцеговина. В друго изявление Додик твърди, че сърбите са "изтормозени" от живота в Босна.

Бъдещата Босна и Херцеговина?

Основният фактор, който възпира разделението на Босна и Херцеговина, е международната общност, която всячески се стреми да подтиска сепаратистките насторения. Тъй като е очевидно, че сега действащият модел не може да сработи като единна система на управление, международните представители, които имат правото на вето, призовават местните власти да прехвърлят по-големи правомощия на централните институции, за да получат те някакви реални властови лостове. Съпротивата срещу тази тенденция е най-силна при сръбската общност. Дори и най-незначителното предложение за прехвърляне на правомощия на Сараево се посреща негативно. Защото сърбите държат на автономията си и разчитат на мирно отделяне при първата удобна възможност, която им се удаде.
На този етап обаче представителите на западните страни са категорични в желанието си да запазят принципите от Дейтън. По повод на идеите на сръбския лидер за отделяне, върховният представител на международната общност в Босна и Херцеговина Валентин Инцко определи, че това би означавало "посмъртен триумф на Слободан Милошевич и неговата политика". Пред австрийската агенция АПА Инцко изрази надежда, че след изборите няма да има нови четири години на застой.
По време на изборите политическите сили приложиха какви ли не познати номера, за да укрепят позициите си. Характерното обаче беше също добре познатата националистическа реторика, която явно печели симпатии сред общностите. От новоизбраните държавници и местни власти международната общност очаква да успеят да създадат условия за добра съвместна работа. Което обаче едва ли ще стане. Самото устройство на Босна е твърде тромаво и твърде подчинено на квотния етнически принцип. А и изкуствено поддържаното статукво не може да трае вечно, освен ако не се вземат мерки за укрепване на централната власт. В случая трябва да се има предвид и нелекото социално положение на гражданите. А това винаги е предпоставка за разделение. Както и етническата принадлежност, която явно ще продължи да бъде основа за провежданите местни политики. Независимо от дългогодишните обучения, провеждани от международни експерти.