Абсурдите на българската топонимия

Изглежда почти абсурдно, че 133 години след Освобождението ни от турско робство много наши села и градове продължават да носят чужди имена. По-голямата част от тях са османотурски названия, останали от петвековното владичество на завоевателя. Някои от тях са побългарени, но това не променя по същество техния произход и съдържание. Трети са трансформации от тракийски и гръцки, византийски названия, които по същество са небългарски, чужди имена, независимо от това, че отдавна сме "свикнали" с тях и ги възприемаме едва ли не като български.

Толерантност или немарливост

По-интересно е друго - доколко пословичната българска историческа толерантност е такава. Или по-скоро е резултат на немарливост и липса на чувство за историчност; готовност за оцеляване - с цената на безогледно нагаждачество и верноподанически конформизъм.
В това отношение имената на българските селища като че ли са красноречива кардиограма на немарливостта и пословичната нашенска търпеливост. Едва ли по друг начин може да се определи фактът, че в началото на XXI век такъв голям процент от селищните названия в България са останали непроменени.
Истина е, че в резултат на петвековното османско "присъствие" почти цялата българска топонимия е била подменена с турска. Затова след Освобождението една от първите задачи на новосъздадената държавна администрация е била османотурските названия на селищата да бъдат сменени с български. Според изследването на П. Коледаров и Н. Мичев "Промените в имената и статута на селищата в България 1878 - 1972 г." през периода 1878 - 1912 г. са отпаднали около 560 турски имена. През периода 1920 - 1934 г. са преименувани 2091 селища. От  1935 - 1944 г. са сменени 432 названия. След 1944 г. са променени имената на повече от 700 селища, като 25 на сто от тях са получили антропоними на "видни държавници", 4% са подменени със "символи на прогреса", а едва за 10 процента може да се предполага, че са сменени османотурските им названия.

Печално известна е кампанията

за "прекръстване" на улици и селища след 1989 г., когато се надигнаха демократични "гласове" за замяна на "тоталитарните" имена с техните "изконни" (дори турско-арабски!) названия. Оттогава е и нелепото преименуване на Михайловград в Монтана, докато изконното българско име на града си е Кутловица.
В момента над 130 селища в страната  носят османотурски имена: Абрит, Аврен, Айдемир, Алтимир, Алфатар, Арда, Арзан, Арпаджик, Арчар, Белеврен, Боаза, Булаир, Ведраре, Гоз, Джебел, Дръндар, Дуванлии, Дуранкулак, Егрек, Зеблил, Ирник, Кайнарджа, Караисен, Карабунар, Карапелит, Конак, Конаре,  Конуш,  Кочан, Късак, Мезек, Мустрак, Оман, Скутаре, Табан, Тузлата, Хайредин, Чарда, Чилик, Шиливери... Списъкът е толкова дълъг, че е трудно да бъдат изредени всички османотурски имена, които се подвизават в днешната българска топонимия. Достатъчно е да се прелисти актуалният пощенски указател на България, да се надникне в етимологията на селищните имена, за да се разбере каква топонимична ориенталска "екзотика" се крие в тях.


Ако има нещо странно

то е във факта, че в началото на XXI век няколко от големите български градове продължават да се подвизават с чужди названия, без това да смущава някого и да прави някому впечатление. Така името на гр. Айтос е определено чуждоезично. То идва от византийското название на крепостта Аетос, която се намира в съседство с града, докато в аналите на историята селището си има забравено българско име. Османотурско е и названието на гр. Харманли, което се свързва с "равно място" и турското "харман" за вършеене, като се пренебрегва изконната българска мартирология, свързана с бащата на Крали Марко - Вълкашин. Името на гр. Кърджали също е откровено османотурско. Всякакви опити за неговото топонимично "облагородяване" са пресилени и жалки (че това било име на едва ли не изстрадал проповедник  Кърджа Али?!). Докато то идва от името на известния завоевател от времето на султан Мурад I (1360 - 1389), покорил с огън и меч българските селища в Източните Родопи. Чисто турско е името на Пазарджик, колкото да ни се внушава, че неговата съставна част "пазар" е навлязла трайно в езика ни. Османотурско, макар и побългарено, е названието на Хасково, което в буквален превод на старото име Хаскьой означава ленно (спахийско) владение на султана. Побългарено турско название се крие зад Севлиево, което идва от името на някогашния турски владетел Селви или Серви. Потурчено е названието на Кюстендил, като е променено името на неговия феодален владетел Константин Драгаш (1379 - 1395).
 
Такава е жалката картинка

в полето на българската селищна топонимия в началото на третото хилядолетие. Затова няма защо да се учудваме, че неотдавна скандалната изселническа фондация "Бултюрк" се зае да "сондира" сред турското население у нас неговата "готовност" за възстановяване на османотурските имена на някои селища като Крумовград, Омуртаг и Търговище.
Не може да предизвика учудване и поведението на родните "националисти" (по-скоро ксенофоби!) от "Атака", които, вместо да излязат с някаква конкретна инициатива по случая "Бултюрк", предпочетоха да "разлаят кучетата" в Брюксел. Ако четата на Сидеров  имаше сериозни намерения за решаването на проблема, вместо да вдига излишна пушилка и врява, щеше да предложи в Народното събрание Закон за селищните названия в България, с който веднъж завинаги да се сложи точка на абсурдите с българската топонимия. В най-лошия случай нашенските "патриоти" щяха да прокарат чрез ГЕРБ някакво правителствено решение по казуса, чрез което да започне последователна смяна на османотурските названия на българските градове и села. Уви, по всичко изглежда, че съмишлениците на Сидеров са толкова патриоти, колкото Доган е хидроинженер... Ако не беше така, сигурно и нещата в милото ни отечество щяха да изглеждат по-иначе, отколкото са всъщност.


Историческа карта на България от X век, на която ясно се виждат изконните български имена на основните селища в страната