Вещите - късчета от душата човешка

Странно нещо е човешката душа! Помислете си само какво побира, какво помни, какво пази като бисери в пазвата си! Не знам вие как сте, но за себе си знам, че много трудно се разделям с някои вещи. Не, не съм вещоманка, но някои неща ми стават верни "дружки", срастват се с мене и много трудно ги откъсвам от сърцето си.
Ето го маминото одеяло! Тя, милата, пътуваше ту в София, ту в Москва, ту в Кърджали, в Хасково... Но, като си постелеше одеялцето като Настрадин ходжа, казваше: "На своя земя съм си!" В ръцете ми е кутията за чай на татко. Десетки години вече го няма, а тя си стои. Всяка сутрин той хващаше първо нея и запарваше силен дъхав чай за всички ни...
Така, както ми е удобно в някои стари дрехи, така добре се чувствам и със старите мебели. Не обичам много "реформите" в обзавеждането! Защото старите мебели помнят ръцете на скъпи за мене близки хора, които вече не са на белия свят. Когато се наложи раздяла със старите мебели, боледувам, чувствам се така, сякаш се откъсват късчета от душата ми. Колко мои приятели и роднини помнят белия диван, правен от татко! Някои от гостите и до днес разказват как на този диван най-добре са си почивали, други - как сладко са спали! Една от братовчедките ми пък се интересува за малкото диванче на баба Петра. Защото на него е чела за тежките си и многобройни изпити, за да вземе диплома за лекар. На него за първи път я целунал и бъдещият й мъж! Как се забравя такава вещ?
Може би това е наш, балкански или по-точно наш си, български синдром, но ние сме като костенурките - влачим си къщичките! Нашата художничка Елисавета Консулова и дъщерите й бяха обзавели със свои вещи малката къщичка в Сопот, подарена на рода Вазови от учителката Тана Павлова. Те все повтаряха, че ако човек е без свои мебели, се чувства като на хотел.
Сигурна съм, че всеки от нас изпитва особено чувство, когато на тавана или в мазето намери стара своя играчка, кукла, книжка. Тогава като че ли попада в топлата прегръдка на детството си. Във всяка наша вещ е останало нещо от нас, от душата ни. Не е случайна поговорката, че по къщата, по вещите се познава човекът.
Нашият голям учен-генетик Румен Цанев, който беше и поет като майка си Бленика, има едно свое стихотворение, озаглавено "Предметите". В него той е написал:
"На всеки предмет ще кажа: "Прости ми,
че ще останеш без мен някой ден!"
 Но чуйте ме днес, мои вещи любими,
 напомнете след време за мен!"
Когато се сдобихме със селската ни къща, съседите ни в Граовско се чудеха как тъй от Пловдив, от Родопите, сме дошли в този беден край. Отидохме там, защото ни беше по-близо от София. Беше време, когато селските къщи ни бяха тих пристан, място за почивка, за отдих от градската шумотевица. Там и сега е тишина, но в тези усилни години на жестока промяна селските къщи се превърнаха в тежко и тревожно бреме. Защото вършеят навсякъде опустошителни и жестоки крадци, защото вече не е безопасно да останеш сам в опустелите ни села. А и в полетата им само вятърът гони тръните...
Пренесохме се с всичките си стари, но здрави и удобни, пък и паметливи мебели. И всяка пролет и ние като щъркелите, "кацвахме" в селото, отваряхме стара къща и като деца се радвахме на любимите си вещи. Някой си пипаше обичаната книга, друг - старото си ръкоделие. Детето си намираше играчките и им се радваше. Уж вещи, пък колко са ни скъпи! Защото в тях сме ние! Затова си я и обикнах тая стара селска къща. Там грееха мамините пъстри черги, удобно се подпирахме на бродираните възглавници. Сутрин ни събуждаха птиците, които в надпревара се заливаха в многогласни песни, а вечер поемахме на разходка из полето. Над нас светеше луната, а наоколо й ярки звезди разказваха тайнствени и далечни приказки. Във вечерната тишина се понасяше чудният нестроеви хор на хлопките и звънците - идваха си от паша крави, овце, кози.  Вечер в селото сядахме на едни пейки при дядо Гочо и баба Карамфиля. Съседите държат по къшей сух хляб и си чакат козите от паша. Докато дойдат, имат време да се видят, да си разкажат как е минал денят им, да чуят някоя история. Майка ми не ходи на тия "събрания", защото казва, че сме я довели в "чужбина". Не разбира тукашния диалект. Казва: "Слушам ги и само се усмихвам, ама не знам за какво става въпрос." А аз почти не вниквам в това, което моите съседи говорят, но се вслушвам в изговора на думите, в граматическите конструкции и се пренасям в студентските си години, когато ходех по диалектоложки експедиции, за да събираме материал за Атласа на българските говори. Баба Карамфиля е добър "информатор" - запазила е чист тукашния диалект. Те с дядо Гочо са забавно семейство. Дълги години той е работел като дърводелец в Пернишкия театър, а си пада и малко артист. И двамата са големи шегобийци! Играли са в самодейния селски театър. Някога в селото е имало голямо училище, у тях са квартирували учители. Народ и деца е имало много, но сега деца няма и училището е затворено.
Тъй стана, че баба Карамфиля се разболя и първа пое небесния път. Осиротяха пейките пред къщата им. Сложихме 40 дена от смъртта и на дядо Гочо. Той не направи и година след смъртта на жена си, с която цели 62 години са живели в обич и разбирателство. Близките му разказваха, че старецът се затворил и денем, и нощем чувал своята Каро да му дума: "Айде, Гоче! Къде се бавиш още? Идвай де, чакам те!". Гледам двата гроба в селското гробище и сякаш чувам гласовете им: "Де, де! Не плачете, бре! Ние двамата сме си пак заедно!"



Ретро снимка на сватба с любимия автомобил

Снимка Иван Чохаджиев и Николай Колев