Върху лавата на страданието

И Тодор Велчев се присъедини към самоубилите се български писатели. Самоуби се с личния си рюгер, стресиран от жестокостта на българския демократичен преход, настръхнал срещу олигарсите, които ограбиха неговия народ, смазан от бедността, която унизяваше него, последния великодушен романтик в българската проза.
Тодор Велчев беше надарена от природата личност. Той написа разкази, някои от тях респектиращи литературни образци - прочетете "Фантазия за белите шапки", но и "Опашката на белия кит" или "Сините папагали", за да се убедите, че е така.
През втората половина на ХХ в. той, по примера на Васил Попов, съдейства за промяна на генетиката и архитектониката на разказваческото ни изкуство: скъса с битоописателството и в най-добрите си творби заложи като взривен материал метафората-притча, разкрита в хода на фабулата. Този урок той го усвои и от белетристиката на американските класици, от техния порив да насищат със сетивност и органика символните построения върху здравия фундамент на реалното битие.
Тодор Велчев уникално усещаше този дух на американските писатели, които, съпреживели човешките поражения, проявяват към самия човек библейска милост, отпускайки му снопче надежда. Готов беше да падне на колене пред културния подвиг на Мелвил, обожаваше Джек Лондон и строеше паметник на Хемингуей. Приличаше всъщност на Стареца на Хемингуей, който чрез преследването на гигантска риба реализира своята воля да не се предава в съдбовни битки.
Тодор Велчев, както сам се наричаше "барба Тато", а останалите му казваха просто Тато, беше непреклонен във вярата си, но крехък и раним. Мъжага - с душа на дете. Командос, лишен от защитна апаратура срещу подлостта на времето. Навиваше се, че е стоманен човек, а нежно споделяше за лунни пътеки и целувки с най-красивото момиче на света. Беше пропътувал по вода цялата планета, а твърдеше, че истинското пътешествие е въпрос на въображение.
Непрекъснато ругаеше неприятелите на човечеството - реакционерите, капиталистите, а едва ли можеше да настъпи с крак дори и буболечка. Беше патетичен, стихийно неудържим, многоречив и шумен в пламъците на речта си, а намираше блаженство в подводния мир на морето, където тишината вероятно кънти. Проклинаше номенклатурата и специално Горбачов, задето са предали социализма и чакаше жадно деня на ново съмване. За разлика от свои колеги, отгледани от слугини, той познаваше и зъбите на материалната нищета, така че фалшивата благотворителност не го топлеше.
Същевременно твърдеше, че възжеланият от него комунизъм никога не е слизал на земята и че през така наречения зрял социализъм са се размножили типажите на вероломството и лицемерието. Справедливо критикът Николай Петев, който искрено го ценеше и обичаше, пише в предговора към книгата му "Звездният разбойник" следното:
"Тодор Велчев е емоционален комунист. Ще кажете - подобно определение не прилича ли на "либийски социализъм"? Ще обясня. Той не е членувал в БКП, не членува и днес в БСП. Не е чел Маркс и Ленин, нито материалите на 13-ия и 40-ия конгрес. Той просто иска социална справедливост. Не се прави на стратег и кафеджийски борец, чиято най-характерна черта е да не забравя личния си интерес, а иначе на думи е сталинист и половина. Той не знае какво е "революционна ситуация" и се заблуждава, че всеки ден има такава. Така живее и така му се иска да живее."
Тодор Велчев беше кълбо от нерви. Свръхвъзбудим и невъздържан. Вулкан от емоции, които не можеше да възпре. Упорстваше за промяна на хората и света не в далечното бъдеще, а тук и сега. Защото, нещо рядко за българския ни манталитет, смяташе, че върху съвестта му тежи отговорността да спасява своя народ, но и народите на цялото земно кълбо. В този негов жест прозираше наивност, нямаща нищо общо с прагматичната пресметливост и приспособяване. Не познавам толкова безкористен субект, който в епохата на интернета да яха с такова упоение Росинанта на истинския рицар. Всеки миг беше готов да се втурне срещу вятърните мелници и злите великани, а усещаше, че вятърните мелници са минало, че злите великани ги пазят истуканите на Златния телец. Обичаше да повтаря как днес ни мачка желязната пета на капитала, който няма да прости на никой сиромах.
Баща му е учил заедно с Никола Вапцаров във Варненското военноморско училище. Сигурно и заради това толкова силно беше привързан към автора на "История". Не само към стиховете му, но и към чистотата на нрава му, към участта му да бъде огняроинтелигент. Гордееше се, че идва в писателските ни среди не от студентската скамейка, преди това е бил моряк и работник. Така и се запознах с него в началото на 70-те години. В новото авангардно списание "Съвременник", в което бях редактор, той донесе разкази, които блестяха от простота, символика и нравственост. Станахме приятели, защото човек не можеше да не се покори на чара на този земен и така отдаден на фантазиите си индивид.
Поразиха ме влюбеността му в литературата и изкуството, това, че горещо вярва в преобразуващата им енергия. Високата култура при него някак си услужливо съжителства с елементарно непознаване на литературната теория, да си го кажем, с дилетантство по специфични проблеми. Дали пък благодарение на тази "хибридност" нещата, които казваше, бяха любопитни, изстрадани, самобитни, вътре в живота, но и на стъпка от него. Беше узрял за мисълта, че писателството не е единствено преживяване, а и дистанция, оценка на видяното и на фантазираното.
Тази му особеност проличава в есеистичните портрети, които направи на немалко хора от територията на духа: Васил Попов, Николай Хайтов, Йордан Радичков, Светлин Русев, Димитър Вълев, Иван Славков, Дончо Цончев, Добри Жотев, Аргирис Митропулос, Минчо Минчев, Георги Величков, Любен Петков, Александър Томов, Лиляна Русева, Петко Братинов, Екатерина Томова, Евгени Кузманов и много други. В приятелски разговори с Тодор Велчев съм се удивлявал от необикновения начин на строеж на слога, от градирането на думите и изразите в есета. Като щедър ценител белетристът натрупва епитети, смесва реалност и преувеличение, засилва значението на похвалите и хиперболизирането на човека, за когото пише.
При друг есеист всичко това би изглеждало пресилено, неправдоподобно и сърцераздирателно. А при Велчев, въпреки такива "смущения" в системата, текстът звучи искрено и убедително - световните примери и космическите сравнения попадат в среда, където нещата възвръщат нормалните си очертания. Така опасността от гигантомания се коригира чрез страстта на внушението и естествено, от безкористната душа на моряка-белетрист.
Днес хората малко четат или въобще не четат. Интернет замества книгата. Публиката се ориентира за един или друг творец според това какво обобщават за него медиите, или във връзка с умението на пишещия (рисуващия, играещия, пеещия) да си организира автореклама. Светската и литературната известност са резултат и от гъвкавостта на художника да улавя вятъра на обществените промени, и да се движи по техния повей.
Името на Тодор Велчев рядко се мяркаше в медийното пространство. В сферата на авторекламата беше аматьор. А да е конюнктурен съвсем не му се щеше. Уж се увличаше по културизма, а не му стигаха сили да разбута останалите с лакти.
Той смяташе, че е неприлично писателят сам да подготвя собственото си безсмъртие, а е и хабене на амбиции. Възприемаше себе си за левичар, който боготвори справедливостта на социализма и свободата на анархистично устроения гражданин.
Сега обаче се изправяме пред един грозен факт - мнозина са чували за моряка-писател, без да знаят как точно борави с думичките, как създава своите разкази и есета. На такива почитатели на Тодор Велчев ще повторя, че той сътвори разкази - приноси в литературното ни развитие, че е най-изявеният прозаик маринист в съвременната ни култура.
Самоубийството на Тодор Велчев разтърсва. Но в случая смъртта е застигнала писател! За причините, предизвикали тази смърт, можем да съдим от разказа на Тодор Велчев за самоубийството на друг български писател - Тодор Монов, автор на известния роман "Смърт няма". В "Третият бряг" Тодор Велчев написа:
"Писателят Тодор Монов не успя като мен да се приспособи към хамалогия и просия, не докосна кофите с боклук. Понякога споделях моята трудова лепта с него - пакет боб, ориз, ядяхме по една баничка, за празник и бира. Той стоеше на своя възглед високо, кожа и кости, с небесни очи хвърляше поглед към звездите. Гаснеше от глас и мъка заради състоялото се предателство на века. Накрая отказа и чаша водка. Отиде в Хисаря и си сряза вените."
Пеньо Пенев, също писател самоубиец, беше пламенен певец на социалистическото строителство. Възторжен, вдъхновен, с поглед, вперен в небесата. Когато обаче срещна племето на хлебоедите, когато се сблъска с тяхното потребителство и кариеризъм, посегна към чашата с луминал.
Тодор Велчев, вървейки към жизнения си финал, попадна на друг враг, в неговото въображение непостижимо огромен, който дели хората на годни и негодни за живота, на родени за материални богатства и на осъдени да не познаят радостта. В лагера на врага бяха наясно, че Тодор Велчев не е лесен опонент, че неговото перо убива бодрячеството на преходния етап. Като отговор, като самозащита, но и като протест срещу покварите на българския посткапитализъм дойде доброволната гибел на един български писател с достойнство.