Диван

Наближаваха избори и - както обикновено - вторият акъл на българина беше изчезнал. Туй си му беше коронният номер. Никой не знаеше къде чезне вторият акъл в такива решителни мигове, где броди и защо. Едни викаха, че е заспал непробудно; други - че се е попилял вдън гори Тилилейски и самодивски, щото обичал да медитира в самота; трети - че е минал в дълбока нелегалност, което подозрително намирисваше на конспирация; четвърти разправяха, че се е оттеглил демонстративно и високомерно във вътрешна емиграция; пети твърдяха, че емиграцията не била вътрешна, а външна; според шести бил в отпуска; а според седми - изпаднал в интелектуален сепсис подир последната словесна изява на г-н Цвъ.
Както и да е.
Докато вторият акъл на българина витаеше нейде из неговите си облаци, първият акъл - както обикновено - работеше на трескави приливи и лениви отливи, като отливите биваха по-дълги, по-сладки, някак лепкави и сънливи.
Първият акъл лежеше връз дивана с бидон бира и чувал чипс, дънеше чалга и промишляваше.
Хубаво нещо са изборите! - мислеше си първият акъл.
Голяма патаклама става! Голям калабалък!
Днес ще окепазят този, утре ще омаскарят онзи, ама то е заради сеира и кефа на мат'ряла, който трябва да бъде обгрижван културно-просветно. А мат'рялът обича маскарлъка, резила, интрижката, гадостийката и всички подобни изборджийски прелести. Щото може да си джавка през намордника и даже да понамести нашийника - да не му прегризва вратлето.
Но най-хубавото нещо на изборите е, че можем да избираме.
Имаме право на избор, ей!
Мо'ем да идем за гъби.
Обаче трябва да внимаваме, щото по избори много отровна гъба избива. Не знам дали сте забелязали как по избори климатът нещо се зашеметява и шашардисва, и отровен дъжд се изсипва преизобилно, та затуй отровната гъба е такава една гиздавка и хубавелка, кокетка кипра, като от приказките извадена - ту намига съблазнително изпод капелини шармантни, ту се крие свенливо под шменти-капели, ала целта е да те примами и погуби. Знае ги тия работи първият акъл, много отровна гъба е изял, и тъй си живее вече 20 и кусур годин - отровен.
Мо'ем да идем за риба също така.
По магистралата, дето г-н Бъ я построи с тия две ръце. Край някой естествен или изуствен водоизточник, дето г-н Бъ ги построи с тия две ръце. Първият акъл си знае, и като го попитат враговете (понеже те, враговете, само знаят да питат злостно и да коварстват) "Кой ви сътвори изкуствените, още естествените водоизточници, вировете и потоците, рекичките и моренцата?", то първият акъл отвръщаше гордо: "Г-н Бъ ни сътвори вировете и потоците, рекичките и моренцата с ей тия две ръце, че да си ловим рибка, да фосфоресцираме и пътя на г-н Бъ в мрака да огряваме!"
Мда-а-а... Хубаво нещо е риболовът. Тихо, спокойно, птички пеят. Релакс. Ремикс. Рефлукс. Природа.
Мо'ем да се изтегнем на дивана.
И да не помръднем оттам. С бидон бира и чувал чипс пред телевизора. Мо'ем да полегнем мързеливо по къси гащи и гол тумбак и да преговаряме списъка с великите дела на великолепния г-н Бъ.
Малко е да се каже, че първият акъл обичаше г-н Бъ. Той го боготвореше. Той го любеше. Дълбинно, всеотдайно, всеопрощаващо. Защото у г-н Бъ всичко беше прекрасно - и лицето, и дрехите, и душата, и мислите, и бицепсът, и трицепсът, и кучето, и Цецо, и ръката в джоба на панталона (с която се кръстеше, отчупваше залък и хранеше девойки в сукманчета), и магистралният тен, и околовръстният изказ, и... Всичко! Г-н Бъ беше съвършен. Беше самото съвършенство. Самата прекрасност като такава, онакава, инаква и всякаква.       
Велик е г-н Бъ, велик! - възклицаваше първият акъл, и мисловният му поток потичаше пълноводен и напоителен като реката Нил и реката Яндзъ, взети заедно.
Ето - и спортна зала ни построи, и метро ни построи, и магистрали ни построи, и космодрум, и писоар даже, и децата ни направи, и пенсии от неговия си джоб ни дава, лични пари, дет' се вика, и понеже е юнак приказен, с един ипон свали трите глави на оная, триглавата, ламя ли беше, змей ли беше (дей гиди, лъмьо, и ти, змейо!), и бандюгите излови, и на Русията се опъна, ама яко се опъна, да знае Русията с кого си има работа, и гладните нахрани, разплаканите утеши, лошите наказа, а добрите от неговата ръка хляб ядат, щото знае той какво мат'рялът обича и какво мрази, понеже г-н Бъ е човек от народа, от същия мат'рял, де, и като така най обича да мрази, да завижда, друг да му свърши работата и друг да му е виновен, но особено обича с умния да се подгаври, честния да измами, почтения да унизи, и още - мрази да носи тежко - отговорност ли било, кръст ли било или книга - все тая.
Ей заради това първият акъл му разбира приказката, и като господар го почита, даже от страх притреперва с хълбок, ама то е притреперване от радост и благодарност... 
А преди - к'во? Нищо! Пустиня!
Така е, така е, мислеше си първият акъл, и хълбокът му притрепери от велика радост и дълбока благодарност.
Преди г-н Бъ - пустиня, след г-н Бъ - потоп! Ако не е той - загинали сме, като Гърция ще станем, ще вземат да ни вземат 13-ата пенсия и 14-ата заплата, ужас, просто ужас! На амбразурата! На амбразурата! До крак да измрем, г-на Бъ да отървем!
И както викаше "На амбразурата! На амразурата!", първият акъл тупна от дивана и оплиска с бира целия интериор.
Такъв си беше той - амбразурчик смел и безалтернативник храбър, политически ангажиран и дирижиран. Бистреше политиката, разконспирираше конспирации, сделки и сговори, изобличаваше предатели и ловеше врази всякакви. А много врази имаше първият акъл! Докъдето взор стига - враг до врага, мила моя майно льо, злодей до злодея!
Изпружен връз психоаналитичния диван на политическата премъдрост, първият акъл се отдаваше на остър критицизъм по адрес на вразите и предателите, които мразеха г-н Бъ, завиждаха му с най-черна завист, преследваха го по цялото земно кълбо, дебнеха го иззад всяка мисловна серпантина и го обстрелваха с недостойни и неразбираеми иронии, сарказми и други стилистични похвати. 
Но най го гневяха "наш'те мърлячи" (тъпаци, тикви, кратуни и прочее - по избор). Под "наш'те мърлячи" (и прочее) първият акъл разбираше неговите си мърлячи, от неговата си политцентрала и парцитадела (в частност и при наличие на такава), както и целокупния политрезерват (по принцип).
И тук идва онова нещо, заради което първият акъл чакаше изборите с особено нетърпение.
Първият акъл най-обичаше да наказва.
Анонимно. Скришно. Подмолно.
Обичаше да наказва тия, заради които се беше мяткал връз амбразурата, подир които се беше влачил възторжено, с китки закичвал и в песни възпявал. 
Това му беше любимото политическо занимание - да мъсти. И като един граф Монте Кристо се усещаше, стига да го знаеше кой е па тоя граф.
Сърдит беше първият акъл, сърдит и гневен, разочарован и отчаян. Бесен! За пореден път. Пак го бяха подвели, предали, излъгали, измамили, ограбили и разнищили. Гадовете! Душата му беше подгизнала от желанието да накаже някого, да си му го върне, да го накисне, да му откине главата, че да си отмъсти за всички несправедливости.
И една мисъл, най-сладостната, го изпълваше със светла нега. Тя бръмчеше из мисловните плитчини на първия акъл, плацикаше се из неговите духовни подмоли, пърхаше над бидона с бира, гъделичкаше го по голия тумбак и грейваше в сияйна усмивка: "Всички да се махат! Да ги ометем! Да ги изринем! Не щем парламент, не щем президент, не щем правителство, не щем депутати, не щем министри, не щем магистрати, адвокати, аристократи, тарикати, селяндури, цървули, комуняги, фесове, мангали, ибрици, левундери, журналя, докторя, професоря, даскаля, тунеядци, лапачи, лентяи, хрантутници, парцали, педеруги, задници! Всички - на стадиона! До стената! До стената!"
Но ледена слана мигом попарваше тая огнена мисъл и помрачаваше кръвожадната еуфория на първия акъл: "Овце сме ние, овце! Водачи няма, водачи!" Много му тежеше на първия акъл туй нямане. И цялото му същество, сломено, стенеше от мъка непрогледна, и оплакваше своята злочестина и трагична безнадеждност. И потъваше в горестна меланхолия и тежък сплин.
Всеки път залагаше на правилния кон и всеки път конят излизаше куц, та първият акъл трябваше да си го носи на рамо. Това беше цената на неговата изследователска стихия, на неговата експериментаторска страст. Обичаше първият акъл да експериментира, цели 20 години експериментираше той, като една Българска академия на науките и всичките университети, взети заедно.
И ето, вече цели 20 години първият акъл вика периодично и сърцераздирателно: "А бе, кой ги докара тия кретени на власт, бе! Кой ги пусна тия тъпаци в парламента, бе!"
И всеки път, щом прокънти тоз кахърен, печален стон, тоз покъртителен вик, изпълнен с всемирно страдание - всеки път се появява той!
Вторият акъл!
Мигом! И триумфално!
Именно вторият! Довтасва - както обикновено - със закъснение. Фатално закъснение! След година-две, понякога - повече, друг път се тутляви 10-20-50 години и даже - 2-3-5 века.
Току изникне изпод земята, като мълния тресне, или връхлети ей тъй, изневиделица! И винаги, ама винаги - ни лук ял, ни лук мирисал! Много подло от негова страна, наистина!
Никога не идва навреме пустият му втори акъл, пък после - "Аз к'во ти казах!". Глей го наглецът! К'во бил казал?! Ами нищо! Ни звук! Размотавал се, шматкорил се, в командировка бил, часовникът му бил спрял, мейлът му бил блокирал, н'ам к'во си и прочее! Той, проклетникът, си гледал кефа, пък после вика: "Каква я свърши пак, бе, тъпако тъп! Каква дивотия направи пак, бе, идиотино смотан!..."
И те хока и мъмри, и ти все виновен ходиш, все посрамен.
И защо?
Заради него!
Заради втория акъл!
Щото му спрял часовникът!   
Моля ви се!
И кой ми изпи бирата, бе?!