На висок глас за българското училище

Първият училищен ден е скъп спомен за всекиго от нас. Първият звънец, първата учителка, първите съученици и приятели са незабравими! Пазим ги в душите си и всяка година, когато на 15 септември видим първолаците с китки, когато чуем училищния звънец, сърцата ни се разтуптяват. Оживяват у нас онези дни, когато и ние, трепетни и развълнувани, сме прекрачвали прага на училището. Започвал е важен и светъл период в биографията ни, свързан с учението, с подготовката ни за живота.
Неусетно излитат веселите и безгрижни летни дни и идва време да се стегнат училищните чанти и раници. Пред училищния вход, накичен с венец, звънва школски звънец и се зареждат учебните дни. Колко е хубаво, когато деца и поотраснали ученици се отправят към училището с желание, с охота! Колко е полезно учебните занятия да са като  забавни игри! Добре е децата да приемат цветното си букварче като първо свое другарче! Колко е благодатно учениците да сядат на чиновете със съзнанието, че това, което учат там, ще им бъде нужно и полезно.
Много важна е ролята на родителите и на учителките в детските градини. Те трябва да подготвят децата за училището, да им вдъхнат обич към знанието и към учителите. Още по-важна е ролята на началните учители, които с уменията си следва да превръщат учебните занятия в чакани и желани удоволствия.
Мечти или реалности са това?
Мнозина ще кажат, че на нашето училище вече не се гледа по този начин. Жалко и пагубно е сегашното пренебрежително отношение на управници, на родители и на деца към училището!
По стародавна традиция във всяко българско селище три са били най-важните, светите сгради: черквата, училището и читалището. Хората са дарявали средства и труд за тяхното изграждане. Тези сгради са били светилища на български дух, на писменост, на култура.
Уважавани, почитани са били просветителите, учителите, които са отваряли очите на децата за света и неговите тайнства. Те са ограмотявали децата, дарявали са светлина в душите и умовете на малки и на големи. Още през 19 век  чуждестранните пътешественици, минали през българските места, както и чуждите кореспонденти и журналисти, са били учудени, че и в най-малките селца у нас черквите, училищата и читалищата са били важни центрове за съхраняване на българщината, на националната ни памет, на самобитния ни фолклор, на родната ни култура. В училищата на нашите неуредени, но будни села и градчета, деца, жадни за наука, за знания, са сричали а-бе-вето. Те са били бъдещите български учени, лекари, писатели, инженери, политици.
След Освобождението ни от турско през 1880 г. у нас е имало национална кампания за възраждане на българското образование. Построени са били хиляди училища с активно работещи училищни настоятелства. Просветен и културен  живот е кипял във всяко селище. Неграмотността у нас е била скоростно ликвидирана. През 1942 г. в страната имало 10 500 училища, през 2000 г. училищата са 3491, а днес - 2456! За 14 години след промяната у нас са закрити 1000 училища!
Поради икономически причини хората се изселиха от малките села, от малките градчета и всяка година на географската ни карта се увеличават изчезналите селища. На много места стърчат руини, жалки останки от къщи, черкви, училища и читалища. Стряскащи видения от близкото минало!
Много училищни сгради са като слепци с избодени очи. Вятърът свири в изкъртени врати и в зеещите прозорци. Даже и крадците избягват тези призрачни сгради, защото в тях няма вече какво да се краде... В някои дори се чува... мученето на крави. А в недалечното минало в тези светилища са ехтели песните и смеховете на деца от близки и  далечни махали. Често те са вървели километри пеша по селските друмища, правели са пъртини в снежните преспи, влачели са дърва за огрев и са  влизали в училищните стаи по терлици, за да се учат, за да сполучат! 
За българите училищата са били свети храмове, а учителят - жрец на знанието и възпитанието. 
Това, което вековните ни поробители не са успели да направят, днешните ни управници го допуснаха! Срина се образованието ни. Заради ниското заплащане и пренебрежителното отношение на обществото и най-вече на управниците ни, учителството стана нежелана професия. Учителите у нас все повече намаляват, а професията им, поради агресията от страна на родители и възпитаници, е вече рискова. Ширят се неграмотност и незнание!
На бедните им е невъзможно да посещават училището. Доста от децата на набързо забогателите са задоволени, разглезени и чакат да им се даде всичко наготово! Оформиха се няколко групи от ученици. Гордост са ни способните, талантливите и надарените деца, които ни прославят по света, носят грамоти и медали от международни олимпиади и състезания. Но голяма е групата на равнодушните, на пасивните ученици, на ходещите на училище с неохота. Някои от тях пакостят и вредят на съученици и учители. Други са заплаха за спокойния училищен живот. 
Много са децата, които въобще не искат да ходят на училище. Днес всяко пето дете между 5 и 18 години не ходи на училище. Силом те трудно ще  тръгнат. Знайно е, че със сила можеш да отнемеш, но не можеш да дадеш. През миналата година 21 000 деца в училищна възраст са престанали въобще да посещават училище. Тук е нужно специално внимание и възпитание от страна на държавата и най-вече на родителите.
Назад, много назад се върна нашето образователно и просветно дело. Не успяхме да запазим добрите си практики и традиции в образованието. Вината е в управниците ни, в тяхната политическа, икономическа и културна политика. Рязката положителна промяна е задължителна, за да оцелеем като нация, като народ! За да бъде отново възродено българското училище като най-важната държавна институция! Да бъде благословено всяко дете, което прекрачва прага на училището светилище, да бъдат почитани и  уважавани българският учител и неговият благороден просветителски труд! 
Тогава на висок глас и с открито сърце ще  приветстваме всеки първи учебен ден като голям и важен празник и ще поздравяваме първолаците с "Добре дошли" в любимото училище!