Да останем човеци
/ брой: 10
Изминаха над девет месеца, откакто се оказахме в сянката на коронавируса, накарал хората по цял свят да преосмислят начина си на живот. Въпреки този достатъчно дълъг срок доста българи продължават да неглижират извънредната обстановка. Излезлите в парка с маски по-скоро са изключение, а не правило. Изказвания от типа "Абе, докога ще трябва да си мием ръцете?!" продължават да циркулират като нелеп опит за шега. А в магазините пак е като в консерва и само поизбелелите стикери напомнят за необходимостта от спазването на дистанция.
Като вода, потъваща в пясъка, са призивите на епидемиолозите да се ограничават физическите контакти и разходките до супера за едната кофичка кисело мляко. Такива гледки не са изключение, уви. И именно те са на път да лишат от всякакъв смисъл стремежа на по-отговорните да спазват "зелените" коридори, да пазаруват веднъж седмично, да застават поне на метър и половина от другите....
Колкото и да се стараем, все се намират най-бързащи, които да бутнат с количката си млада майка с бебе на ръце. Винаги има и най-претенциозни, които не могат да изберат половин килограм домати, без да опипат цялата щайга. На върха на тази пирамида на безочието смело трябва да се поставят най-нетърпеливите - онези, които като че ли застават пред касата с идеята някак да изпреварят всички на опашката, като буквално им дишат (и издишат!) във вратовете.
"Моля ви, нека се пазим взаимно!" - на много от нас се налага да произнасяме тези думи всеки, ама наистина всеки път, щом прекрачим прага на някой търговски обект. Реакциите не заслужават дори да бъдат коментирани. А нима е толкова трудно да сме внимателни, приветливи, вежливи - включително към непознати, и независимо, че нещо не е така, както ни се иска да бъде.
Със сигурност всичко ще е по-различно, ако не позволим на човечността да се изгуби безвъзвратно. Не е ли време поне за опит? Защото пандемията ще свърши. Но какво ще остане?