Големият разказ на ПБ - "Нормализация"?

Преди дни един от често интервюираните социолози сподели, че онова, което според него липсва на новото управление на Прогресивна България, е „големият разказ“. Т.е. отсъствието на генерална идея, която г-н Радев да огласява като обобщаващ ориентир на управлението на ПБ.
За разлика, например, от г-н Сакскобургготски, предложил перспективата от 800 дни, или г-н Борисов, заявил се последователно като въздаващ възмездие, строящ магистрали и водещ международник.
Но дали всъщност е така – не проличава ли в Програмата и в упражняването на властта на ПБ от изминалите сто дни един базисен „разказ“ – този за т.нар. нормализация?
Такава ориентация към „нормализация“ прозвуча например от вицепремиера г-н Христов в едно от участията му по националната телевизия преди близо месец. Ето думите му: „За да съхраним устойчивия курс на страната към нормализация, е важно изборите да бъдат спечелени от госпожа Йотова – един предвидим, надежден и доказан политик“. Т.е., става дума за цялостен курс, на който е подчинено поведението на ПБ във властта.

За какво собствено става дума?

Навярно най-общо за заявка и внушение, че след мъчителните вече над 35 години на нескончаеми политически противоборства и истеризиране на обществото, новата власт си поставя несъмнено необходимата задача да върне страната към нужното авторитетно и стабилно функциониране на институциите на държавата, което да нормализира климата в обществото и да предложи спокоен и сигурен живот на гражданите. Както е заявено в самото начало на Програмата, „Република България се нуждае от възстановяване на държавността, общественото доверие и способността на институциите ефективно да защитават националния и обществения интерес …“.
Що се отнася обаче до съдържанието на самото понятие „нормализация“, онези, който помнят Пражката полет от 1968 година, го свързват с интервенцията на силите на Варшавския договор в Чехословакия от август същата година и смяната на реформаторското ръководство на страната с такова, което да я „нормализира“, т.е., да я върне в руслото на държавния социализъм от онова време. Всъщност едно връщане към застоя на онзи строй, довел до сриването му две десетилетия по-късно.

Разбира се, че преки паралели с онова време са неуместни

Но какво все пак прави впечатление в Програмата и поведението на ПБ? Такова е видимото разбиране за самодостатъчността на еднопартийното управление. Оказа се, че фразата за партиите „с отпаднала необходимост“ не е била случайна реплика, нито разбирането, че този „наш“ парламент е противоположен на всички досегашни „ваши“.
Всъщност, нееднократно през последните години преди изборите от април т.г. изтъкнати говорители на новата формация, още преди официалното й обявяване, ни обясняваха, че многопартийният политически модел е изчерпан, че очевидно се налага друга уредба на политическия живот оттук нататък.
Това разбиране пряко се разминава с основополагащия принцип на плурализма, закрепен в Член 11 на Конституцията, който гласи: „(1) Политическият живот в Република България се основава върху принципа на политическия плурализъм. (2) Нито една политическа партия или идеология не може да се обявява или утвърждава за държавна“. 
Да, през изминалия период този базисен демократичен принцип на практика се изроди в партии, превърнали се в котерии под диктата на олигархични кръгове, вместо да бъдат ключовия фактор за формиране на политическата воля на народа за свободен политически живот, осигуряван чрез ясни послания и готовност за градивен диалог на политическите партии. Само че демократичният отговор е радикална реформа на условията за учредяване, функциониране и финансиране на политическите партии, а не зачеркването на самия принцип.
Вместо това, за изпълнение на курса за „нормализация“ в „Програмата за управление на Република България 2026 г.-2030 г.“ на ПБ, на първо място се поставя т.нар. деолигархизация. Раздел, който обаче поражда поредица въпроси, на първо място – какво собствено се разбира под „олигархия“? Обичайното разбиране е за конкретен тесен кръг лица, не непременно най-достойните, които благодарение на огромното богатство, на което са изключителни собственици, са в състояние фактически да упражняват държавната власт, независимо и отвъд писаните правила на демократичната държава.
Само че в Програмата научаваме, че всъщност се касае не за конкретен кръг олигарси, а за 

неидентифицирана олигархична пирамида 

„която чрез контрола на институции, медии, партии и изборен процес координирано ограбва обществото и си гарантира безнаказаност.“
Тоест, вниманието е съсредоточено към проявленията на олигархичната власт – контрола над институциите и грабежа на публичния ресурс – а не върху конкретните олигарси, притежатели на огромна частна собственост и непомерни лични богатства, упражняващи тази власт. На това разбиране естествено са подчинени и поредицата мерки, обявени за демонтажа на българската олигархия – отстраняване на („пирамидата“?) от достъп до публичните ресурси, освобождаване на бизнеса от рекета, повишен капацитет и контрол от страна на правоохранителните органи, засилена борба с корупцията и медийните зависимости, както и дигитализация и прозрачност на ресурсите.
Днес обаче гражданите на всяка крачка се сблъскват с последиците от криминалната приватизация и мащабната реституция на собственост от 90-те години на миналия век, наложени от десните реформатори – от съсипаната индустриална база, създадена през предходните 45 години и ликвидирането на кооперативно земеделие, до безогледните заграждения на градски градинки и пространства по силата на частната собственост върху дадения парцел на отделни лица (твърде често придобита по спорен начин).
Една истинска нормализация предполага 

отговорното оповестяване на структурата и титулярите 

на основните обекти на частната и публичната собственост именно като необходимата основа за прозрачност и отговорност.
Впрочем, сред изобилието на акроними в началото на Програмата отсъстват такива като например АППиК , обозначаващ Агенцията за публичните предприятия и контрол (правоприемник на Агенцията за приватизация и следприватизационен контрол) или ДКК – за Държавната консолидационна компания (търговско дружество, едноличен собственик на капитала на шестнадесет ключови за икономиката дружества).
Би следвало, пристъпвайки към демонтажа на олигархичната власт, в началото да се поставят въпросите как са се изпълнявали договорните задължения на приватизаторите за развитие на съответните обекти и работните места в тях, както и как се управляват структуроопределящите за икономиката предприятия.
Както е известно, отношенията на собственост са в основата на икономическите и обществените отношения и конструкции. По всички налични свидетелства у нас се създаде силно деформирано съотношение на над 90 процента частна собственост върху производствените фондове и съответно най-голям разрив между имуществото и доходите на малцина в сравнение с огромното мнозинство граждани. Това очевидно далеч от нормалното състояние налага своя деформиращ отпечатък буквално върху всяка брънка на обществения и личния живот на хората, поради което изисква и пълна мобилизация за премахване на основите, които го пораждат.
Подобно намерение обаче не личи например в програмния раздел за финансовата политика на правителството. Тя е оставена да се основава на данъчната система на пропорционалното облагане на доходите на фирмите и гражданите, т.е. на плоския данък без необлагаем минимум, както и на единната 20-процентна ставка на ДДС с единствено изключение за ресторантьорството. Всички сериозни изследвания на тази система свидетелстват, че тя е силно регресивна, т.е. стимулира задълбочаващ се разрив между разполагаемите доходи на малцината на върха на доходната пирамида в сравнение с по-долните категории.
Впрочем, твърде странно впечатление в това отношение прави и 

текстът за демографската политика 

съдържащ се в последния седми приоритет от раздела. “Заетост и социална политика“. Поначало е спорно, доколко Министерството на труда и социалната политика е в състояние да бъде „основният орган, който координира, управлява и провежда ежегодния мониторинг на изпълнението на демографската политика“. Но особено озадачаващ е посоченият набор от „секторни“ политики за изпълнение на хоризонталната демографска политика, включващ социалната политика, образованието, здравеопазването, регионалната и икономическата политика – но не и финансовата политика?! Подобна липса неизбежно поражда сериозни съмнения относно успеха на демографска политика, лишена от решаващото финансово осигуряване.
Що се отнася до човешкия фактор, по принцип в Програмата заслужава внимание формулираната още в нейното Въведение водеща цел, а именно да бъде извършен преход към нов модел, основан не на евтиния труд като конкурентно предимство, а на ускорен икономически растеж чрез привличане на инвестиции, висока производителност и развитие на високотехнологична експортно ориентирана икономика – като очевидно се предполага, че такъв модел ще генерира и високи доходи на заетите в икономиката.
Само че, както свидетелства практиката, в една поначало бизнес ориентирана икономика подобно „просмукване“ на доходи от върха към низините не се наблюдава; вместо това „просмукването“ върви в обратната посока – отдолу нагоре. А че програмният документ на ПБ е с такава ориентация, личи дори само от това, че думата „бизнес“ фигурира в него 72 пъти, докато „труд“ – 38 пъти. Тук, разбира се, могат да възникнат поредица възражения в защита на Програмата, предвид текстовете в раздела за заетостта относно колективното трудово договаряне и редица други. Само че току-що протеклите преговори по принципите на формирането и равнището на минималната работна заплата в крайна сметка приключиха с това, че нейното равнище за 2027 година ще бъде решено от изпълнителната власт.
И още един въпрос – за развитието на кооперирането в земеделието. Както е известно, в хода на дискусиите по въпросите на цените на хранителните стоки нееднократно бе подчертавано, че пътят към къси вериги на доставка при максимално гарантирани интереси на производителите представлява развитието именно на различните видове кооперации.
Но в Раздел 17 „Земеделие“ на Програмата задачата за създаването на „работеща правна рамка за кооперирането в аграрния сектор“ е записана веднъж в началото на стр. 175 със срок на изпълнение март 2030 година, а в края на същата страница – отново за март, но вече за 2028 година. Може би в хода на редактирането се е появило чувство за нуждата от по-скорошно решение на задачата, но едва ли подобна небрежност говори за сериозен подход към инак безспорно комплексния проблем.

***

Що се отнася до БСП, то въз основа на внимателен прочит на подробно разписаната Програма на ПБ за управление на страната, партията е длъжна да представи своя аргументирана политическа позиция относно заложените в нея политики и задачи. В документа несъмнено има широк набор от важни и особено нужни политики и мерки в основни сфери на публичния живот – образование и наука, здравеопазване, регионално развитие и благоустройство, околната среда и водите, младежката политика и спорта, както и в културата и туризма.
Внимателен анализ е нужен относно предвидените фундаментални реформи в системите на правосъдието, на обществения ред и сигурност, на държавната администрация и отбраната, както и на политиките в енергетиката и транспорта, иновациите и дигиталната трансформация. Отделно внимание без съмнение е наложително по отношение на сферата на външните работи.
Същевременно БСП следва да формулира своето виждане за общата рамка и съдържание на базисните трансформации, пред които непосредствено е изправена България, имайки предвид и проличаващия курс на управляващите за така наречена „нормализация“ на страната.
Впрочем, в Програмата на ПБ се откроява една съществена липса – тази за взаимодействието с органите на местното самоуправление като ключова сфера на демократичната власт. И по този въпрос БСП може и е длъжна да развие своя цялостна позиция, в т.ч. по примера на модела „Троян“, основан на работещи общински фирми, доказали по безспорен начин своята по-висока ефективност.

Такава позиция несъмнено е особено необходима 

в светлината на предстоящите през следващата година избори за органи на местно самоуправление. А и като принципна бариера и тест срещу проникващите опити на управляващата партия да развие практиката си за „привличане“ на авторитетни кадри на Българската социалистическа партия, сега вече и на местно ниво.
Въобще, предостатъчно широки възможности за БСП да докаже себе си като необходимата на страната политическа сила днес чрез отговорна политическа позиция въз основа на компетентен критичен анализ на намеренията и началната практика на управление на Прогресивна България. Основна политическа задача на деня, която партията е длъжна да изпълни с чест.


Нови времена