Да забраниш Хелоуин в Елин Пелин

Кметът на Елин Пелин - Ивайло Симеонов, забранил Хелоуин в общината и назначил на негово място факелно шествие, което да озарява с огъня си ликовете на българските будители. Какъв звяр, каква чугунена глава, какъв душманин на детските радости! Тая сутрин (вчера - бел. ред.) телевизиите щяха да го разпънат човека. Цънцарова подскачаше от възмущение и потропваше с лявото си краче като козле, а нейният другар по водене цитира Конституцията, която гарантирала тия свободи. Цитираш ли Конституцията - край, победил си в спора.
Като мълнии от небето на негодуванието падаха огнени пръчки върху кмета на Елин Пелин. 
Но дотук с иронията. 
Хелоуин победи. Хелоуин победи Деня на българските будители и това е ясно... 
Денят на българските будители е страхотен, важен и необходим, но той вече е бивш празник. Бивш празник е бил винаги, защото ние винаги сме използвали нашите будители не толкова за пример, колкото за алиби на съвестта ни, че и ние се стремим към нещо добро и светло. Има голяма разлика между това да осъзнаваш какво са направили будителите и ти да се стремиш да правиш същото. Примерите в живота са в обратна посока. 
В главата ми, а и в сърцето ми, отдавна са се омесили революционери и будители, личности, дали живота си за доброто на България и просто добри хора – добри, честни и умни хора, които са ни възпитавали и ги е било грижа за нас. 
Вече не знам Левски само национален герой ли е, мит ли е, будител ли е, оправдание ли е, емблема ли е. Не знам и какъв е Паисий Хилендарски - историк ли е, писател ли е, или е още „един монах тъмен, непознат и бледен“.
Не знам какви точно са Стамболов, Захарий Стоянов, Вазов, Йовков.
Знам обаче с пълна сила, че другарката Цандева в първата ми детска градина ни събуди с любовта си. Личеше й на тая другарка Цандева, че обича всичките деца в градината. 
Чудя се кака Стоянка, която ми четеше първите книги, будителка ли е била, нещо като по-голяма сестра ли ми е била, или й е било хубаво да гледа как ми светят очите, докато ми чете книги.
Ами библиотеките с книги, до които пораснах - в Голяма Брестница, в Ловеч, в Гложене, в София - те рафтове с книги ли са били, или живи хора будители?
Ами галериите с картини, ами първите прожекции на филми в Ловеч - в кино „Георги Димитров“, в десет часа сутринта в понеделник - те какво са били? Помня ги още - ето това са били.
Чувал съм много неща за Хелоуин - че бил празник на мъртвите, на духовете, на естествените човешки страхове и на опита за някаква връзка с другия свят. Хелоуин в българския вариант е карнавал и маскен бал, според мен доста зловещи понякога, части от кукерството, от Заговезни и Сирни и така нататък. Обаче не съм съгласен децата на Хелоуин да бъдат превръщани и обявявани за нови коледарчета. А това виждам. Така ми изглежда работата - явяват се хелоуински коледарчета.
Добре - лакомство или пакост? Но между лакомство или пакост и коледарските песни има някаква разлика, нали? 
Мъчно ми е, че почва някаква пехливанска борба между Хелоуин, между забавлението, смеха, между писъците и между Деня на будителите. 
Аз имам нужда от будители, имам нужда от приятелите си, които изчезнаха в небитието, които за мене са будители. И нямам никаква нужда от факелни шествия, с които да търся техния дух. Честно казано, факелните шествия ме плашат. Още като дете в Ловеч на 19 февруари ходехме с факли в ръка на Паметника на Левски. Газехме в сняг, факлите пращяха в ръцете ни и вече не знам какво тогава съм си мислел за Левски. 
Преценката, която даваме на неща и събития, е сложна и непрекъснато променяща се материя. Написах за факлите по пътя към паметника на Левски и казаното не е хвалебствено за факлите. А преди години тия факли сигурно са ми изглеждали по различен начин - били са ми важни. 
Вероятно така е и с Хелоуин, вероятно така е и с празника на Свети Валентин. Празникът и карнавалът палят кръвта, вдигат духа, преминаваш граници и това най-естествено е присъщо на младостта. 
И недейте да скачате толкова на господин кмета на Елин Пелин - Ивайло Симеонов, че бил забранил Хелоуин. Нека да има и един кмет, който забранява Хелоуин. Нека да има един кмет, който да прави факелно шествие за будителите. И нека да има един кмет, над главата на който да виси знаме, на което да пише „Свобода или смърт“.
Хем се смях, хем ми стана мъчно, като видях, че в кабинета на господин кмета - зад него - отдясно на стената са наредени икони една над друга - четири-пет, а отляво има зелено знаме, на което пише „Свобода или смърт“. Е как да не палнеш една факла до това знаме?
Хем ми стана смешно, хем ми стана мъчно, хем си викам - тоя човек знае ли какво прави?
Но това е животът. Това е животът - през Хелоуин, през будителите до изкуствения интелект и до знамето „Свобода или смърт“.

Фейсбук

"Мила Родино" - носталгичният 
зов, който стопля сърцето


На 28 октомври 1931 година, на 68-годишна възраст, умира Цветан Радославов, чиято песен "Мила Родино", написана в навечерието на Сръбско-българската война -1885 г., става  български държавен химн.  
Авторът на настоящия ни държавен химн е роден в Свищов на 19 април 1863 година в семейството на Пауника и Георги Хаджиденкови. Майка му е дъщеря на възрожденския просветен деец и книгоиздател Христаки Павлович, който пръв въвежда в дунавския град съвременни методи в учебното дело. Цветан Радославов е племенник на първия български художник с академично образование Николай Павлович, на радетеля за независима българска просвета Димитър Павлович и на Николай Катранов - прототипа на Дмитрий Инсаров, главния герой от романа на Тургенев ”В навечерието”. Той израства в семейството на богатия търговец Цвятко Радославов, който го осиновява. Близък е с Иван Шишманов и Алеко Константинов. 
През 1895 г. "Мила Родино" е отпечатана в учебника по музика на Карел Махан, а през 1905 г. е обработена от популярния композитор Добри Христов. Песента се пее в ледените окопи и землянки от българските воини при Одрин, Шаркьой и Булаир през Балканската война, при епопеята на Калиманци през Междусъюзническата война, в жестоките отбранителни боеве през Първата световна война при  Дойранското езеро, Завоя на река Черна, Червената стена, Каймакчалан и Кенали. 
Тази песен е носталгичен зов, тя стопля сърцето на всеки българин, без значение къде се намира по света. Тя става любима за прокудените в чужбина от финансовия недоимък и политическите репресии български емигранти. Тя ражда горещи сълзи в очите и на най-коравите мъже и поражда спомена за бащиния край, за скъпата татковина, за свидните образи на техните майки и бащи.