Когато имаше масов спорт - приоритет на държавата

Александър Ченгер


В хода на „несвършващия Преход”, довел държавата ни до задънената улица на своето историческо развитие, не бяха пожалени и държавните структури, организиращи задължително спортуване на населението. Задължително, защото едно възпитание, "за да бъде възприето като необходимост, в началната си фаза се изисква известно насилие” (по Ж. Ж. Русо). От институции, организиращи спортуването - в учебни, производствени, детски, младежки, научно-изследователски, административни, трудови, колективни училища и висши учебни заведения и др. - до високите нива на Олимпийските кръгове, показали на световната общественост, че на географската карта на Европа има държава България, всичко бе разформировано!
Но нека си припомним, че за всяка структура според спецификата навремето се изработваше 

спортен календар - мотиватор за физическа активност 

и всеки преминал през физическите възрастови тестове получаваше спортна класификационна карта, в която в хода на годините се вписваше състоянието на физическата му кондиция. 
По време на прехода педагогическата институция Министерство на младежта и спорта, която ръководеше спорта в цялата страна, още в началото на прехода, бе превърната в търговска структура и апетитна хапка, даваща възможност за злоупотреби. Всяка групировка, определяща се като партия, се стремеше да си я присвоява. И успяваха.
Спортът е водещ фактор в програмите за възпитание на подрастващите поколения в: морал, религия, култура, етническа толерантност, обществено-политически ценности и отношения. Състоянието на младото поколение в една държава е огледален образ на управленския капацитет на нейното политическо управление и всеки разумен държавник се съобразява със сентенцията на Аристотел, изречена още през 384-322 г. пр.н.е.: „Образованието е най-добрата осигуровка и съдбините на империите зависят от възпитанието на младежта.”

Къде сме ние днес? 

Ежедневно информационните средства започват новините си с поведението на подрастващото поколение, а международните институции ни определят като нация неспортуваща, болнава и демографски изчезваща… „Да, ама медалите!”, репликират ръководителите на държавата! "Медалите са една лъжа, издигната до ранг на национална гордост. Лъжа, с която се прикрива некомпетентността на държавни ръководители по отношение на значението на спорта, физическото възпитание и мястото на младото поколение за бъдещето на страната ни”, по думите на журналиста Валери Найденов.
Възрастовият ми профил дава възможност да изразявам становища по обществено значими прояви в три държавни устройства - царство, социализъм и парламентарна демокрация. Ще ви информирам, уважаеми сънародници, как бе организирано спортуването на населението в страната преди прехода.
След дипломирането ми в Националната спортна академия по разпределение се явих в Ученическата спортна школа по лека атлетика в III район - София, под бившия мост към Руски паметник - днешния парк „Възраждане”, с директор Кристина Караславова, която в хода на съвместната ни работа се оказа изключителна ръководителка. След  протоколните думи за работата, която ще се върши, ми връчи наръчник „Как да се работи в ученическите спортни школи” на руски език. „Прочети го, спазвай указанията, организирай групите както и където искаш. Искам резултати”. И толкоз.

Първото указание 

в наръчника бе: „Отделете първия месец да обходите всички училища в района, посетете всички часове по физическо възпитание, запознайте се с учителите, вземете данните на талантливи по ваша преценка деца, оформете изискуемите подготвителни възрастови групи. Когато всичко е оформено, изпратете на семействата писма-покани: 
"Уведомяваме Ви, че вашите (син, дъщеря) е приет/а в  Ученическата спортна школа по лека атлетика в района и трябва де се яви на .......... и т.н.  Директор К. Караславова”. За изготвяне на повиквателните се наложи за няколко нощи да усвоя техниката за пишеща машина в канцеларията на дружество „Септември”, на улица „Княз Борис”, до „Позитано” 20.
Следващият момент при започване на учебния процес - трябва да бъдат провеждани училищни и районно-училищни първенства по определени за ученическите школи дисциплини, което даваше възможност да се установи къде се оформят силни школи. За времето си такива бяха в Силистра, Бургас, Пловдив, Стара Загора, Шумен, в София - ЦСКА, Левски-Спартак, Славия, Локомотив, в Ихтиман, Кюстендил... От ученическите спортни школи се попълваха гарнитурите на дружествените и представителните национални отбори. За окомплектоване на националните отбори в различните възрастови групи се провеждаха републикански първенства по лека атлетика в няколко кръга - пролет, лято, есен и зимен в зала. 

В изграждащата се спортна зала 

по мое предложение още при построяването й бе монтирана спускаща се въжена мрежа, даваща възможност на трениращите при неподходящи атмосферни условия да мятат копие, осигурено с колелце от щека. В резултат от поставянето на мрежата още през май 1958 година 15-годишната Емилия Миразчийзка стана шампионка с постижение 51,55 м - национален рекорд за възрастовата си група!
За неспортуващите активно се провеждаха физически занимания за получаване на красивите значки „БГТО - Бъди готов за труд и отбрана“ и „ГТО - Готов за труд и отбрана“, което мотивираше населението от всички възрасти да се опита всеки според своите възможности. Състоянието на физическата кондиция на всеки участващ се отразяваше в личната класификационна карта, получавана след полагане на първия тест.
В края на посочения наръчник се акцентираше: „Ако някое дете, непривикано от преподавателя на школата се яви с желание да тренира, не го връщайте, защото ще го травмирате за цял живот.” Имах няколко такива случая. При едно занимание се яви пионер и смутено попита: „Може ли да тичам при вас на стадиона, защото тичам по реката?”- в хода на годините се оказа, че това пионерче е ген. Румен Миланов.
През тези времена III столичен район бе територия, населена предимно с ромско население и децата редовно наблюдаваха заниманията в Школата. Веднъж бяха няколко деца и едно смутено се престраши: „Бате, може ли една топка?” Няколкото деца в следващите дни нараснаха до пълен футболен отбор и дори повече, а през учебната година от отделни отбори българчета срещу ромчета станаха смесени - българчета и ромчета срещу отбори от българчета и ромчета. От тези спонтанни емоционални действия на децата долових, че ИГРАТА е изключителен феномен, който сближава хората независимо кой какъв е и от къде е. Днешните международни игрови спортове го потвърждават.
Веднъж, преминавайки пред една от популярните за времето си шкембеджийници, разположена срещу Халите (сега магазин за ядки „Начев”), която често посещавахме заедно с школниците, ме спря добре поддържан младеж с въпроса: „Бате Ченгере, помниш ли ме, аз съм Кебоко?” „Помня те, Кебоко, как няма да те помня, та и ти си от поколението, изгубено в годините на прехода и приело примирението като начин на живот.”
Изводите от вас, уважаеми сънародници. 

*Авторът е бивш преподавател в Спортния факултет на СУ "Св.Климент Охридски"