2039

(Вариации по "1984" от Джордж Оруел)
Част четвърта: Мутантите

В момента, когато хващаше дръжката на вратата, Иван забеляза, че е оставил дневника си отворен на масата. Целият беше изписан с

"ДОЛУ Б.Б."

и буквите бяха толкова едри, че се разчитаха от другия край на стаята. Беше извършил невъобразима глупост.
Пое дълбоко дъх и отвори вратата. Обля го топла вълна на облекчение. Отвън стоеше невзрачна, смазана женица с рядка коса и сбръчкано лице.
Беше г-жа Колева, съпругата на мутанта от съседния апартамент. Кухненската мивка пак се беше запушила.
Жилищният дом "Победа ГЕРБ" беше стар, строен някъде към 1987 г. и се рушеше. Мазилката се лющеше, тръбите се пукаха, покривът течеше, парното едва мъждукаше, ако изобщо го включваха.
Апартаментът на Колеви беше по-голям, но също толкова мизерен. Всичко изглеждаше очукано и изпомачкано. Навсякъде се търкаляха стикове за хокей, боксьорски ръкавици, футболни топки, подгизнали от пот шорти, екипи за самбо и карате. По стените - знамена на Младежи ГЕРБ и Спортисти ГЕРБ, плакати на Б.Б. в спортен екип и в цял ръст. И тук се носеше мирисът на кисело зеле, но пропит с острата воня на пот - потта на мутанта Колев, маниак на всякакви видове спорт, партиен отговорник на входа, дребен служител в Министерството на истината.
Мутантът беше пълен, но енергичен, отчайващо глупав и преливащ от идиотски ентусиазъм - един от онези безрезервно предани кретени, от които зависеше могъществото на ГЕРБ. Заемаше нисък пост, за който интелигентност не се изискваше, но беше водеща фигура в спортния и във всевъзможни други комитети, които организираха колективни излети, "спонтанни" манифестации, кампании за икономии и всякакви "доброволни" акции.
Където и да отидеше, го следваше непоносима воня на пот - свидетелство и доказателство за напрегнатия му живот на верноподаник. В разгара на подготовката за Седмицата на омразата мутантът се беше амбицирал да смае всички, пък и добро впечатление да произведе, и от жилищен дом "Победа ГЕРБ" да се развеят 400 знамена.
Тъкмо Иван отпуши умивалника и се разнесе дивашки глас:
- Горе ръцете!
Ячко деветгодишно момче го заплашваше с автоматичен пистолет играчка, а сестричката му, две години по-малка, размахваше пръчка. Иван вдигна ръце някак боязливо - момчето се държеше толкова застрашително, че не приличаше съвсем на игра.
- Предател! - крещеше момчето. - Мислопрестъпник! Шпионин на Престъпната банда!
Децата скачаха около него и крещяха "Мислопрестъпник!" и "Предател!". Беше зловещо, като играта на вълчета, които, щом пораснат, ще се нахвърлят върху хората. В очите на момчето прозираше премерена жестокост, съвсем очевидното желание да удари или ритне Иван и съзнанието, че скоро ще е достатъчно голям, за да го направи. Добре, че пистолетът в ръката му не е истински, каза си Иван.
- Толкова са шумни - каза смутено майката. - Ядосват се, че не могат да видят обесването на живо. Прекалено съм заета, за да ги заведа, а Колев няма да се върне от работа навреме.
- Защо да не видим обесването? - крещеше момчето с пълен глас.
- Искам да видя обесването! Искам да видя обесването! - подскачаше момиченцето.
- Ще го гледате на телекрана - промълви г-жа Колева.
Тази вечер на стадиона щяха да бесят агенти на "Престъпната банда", обвинени в саботаж и заловени лично от Б.Б. Бесенето ставаше веднъж месечно. Беше опияняващо зрелище и винаги завършваше с грандиозен концерт на знойните фолк-диви и пищни чалга-мадони. Децата вечно вдигаха врява да ги водят.
Безпомощният ужас върху сивото лице на майката го поразяваше. С тези деца животът на клетата жена трябва да е същински ад, помисли си Иван. Още година-две и ще започнат да я дебнат ден и нощ за признаци на неправоверност.
ГЕРБ превръщаше децата в неудържими, безграмотни, свирепи зверчета. Те боготворяха ГЕРБ и Б.Б.:
Парадите, знамената, униформите, походите по стъпките на Б.Б., излетите до историческите места, свързани с Б.Б., посещенията в Дома-музей в Банкя и особено - в Музея на великата мутренска съпротива, рапортите и клетвите за вярност пред паметниците на Б.Б., химните (особено "За теб, Б.Б.!", "Най обичаме да мразим!", "Шут в муцуната!", "Да вдигнем хиляди бесилки!", "Искам да съм мутра!", "Б.Б., размажи ги!", "Елегия за прасето Боко", както и класическите хитове "Небесна лъчезария", "Б.Б., дай газ!", "Б.Б., ти си пич", "Б.Б. суперсвръхгерой", "Б.Б прави вятър"), ученията с пожарникарски шлангове, снимки с пра-пра-пра-правнука на кучето Борко, скандирането, долнопробната, жизнеутвърждаваща чалга, обожествяването на Б.Б. - за децата всичко това беше славна игра.
Цялата им детска жестокост се насочваше срещу враговете на ГЕРБ и Б.Б., срещу предателите, вредителите, саботьорите, мислопрестъпниците. Хората се страхуваха от собствените си деца. И с пълно основание - не минаваше седмица, без по телекрана да покажат хвалебствен репортаж за някакъв малък подслушвач доносник, предал родителите си на Полицията на мисълта.
Това не бяха обикновени деца. Това бяха необикновените деца на ГЕРБ. Това бяха мутантите на ГЕРБ.
Те не знаеха нищо. И не трябваше да знаят. Не помнеха нищо. И не трябваше да помнят. Не четяха нищо. И не трябваше да четат. Не мислеха. И не трябваше да мислят. Не разсъждаваха. И не трябваше да разсъждават.
Първото, което научаваха, беше да мразят враговете, да боготворят Б.Б., да се страхуват от него и да се подчиняват.
От тях се искаше да сричат, да си напишат имената с не повече от 5 грешки, да членуват в Деца-ГЕРБ, Ученици-ГЕРБ и Младежи-ГЕРБ, да бъдат предани на ГЕРБ и Б.Б. до смърт и след това; да ненавиждат предателите и враговете, да ги разпознават безпогрешно и да ги залавят; да дебнат, да слухтят, да душат и да доносничат - за родители, учители, приятели, съседи, познати и непознати; да знаят наизуст биографията на Б.Б., речите на Б.Б. и химните в негова чест и прослава.
Те светкавично разконспирираха като предател и враг всеки, който твърдеше, че азбуката е създадена не от Б.Б. и Цв.Цв.; че 2 плюс 2 не е колкото каже Б.Б.; че в романа "Под игото" главният герой не се казва Бойко Огнеборец; че Б.Б. не означава "Благодарим ти, Боже!"; че "мутра" не е комплимент, нито пример за подражание, нито олицетворение на борбата за справедливост.
"Какво ще стане с тези деца?", помисли Иван и ужас го изпълни.
Ще стане това, което вече беше станало с всичките 30 гимназиални випуска през всичките 30 години. Ще се превърнат в изрядни поданици - послушни, покорни, безмозъчни, безпаметни, безграмотни, безкултурни, неуки, невежествени, първични, жестоки, свирепи, цинични, вулгарни поданици - армия от фанатични примитиви, пластилинова орда от безсърдечни примати.
Ще друсат чалга, ще се наливат с долнопробна ракия, ще крещят като хипнотизирани, ще се хилотят гръмко на дебелашките майтапи на Б.Б. и ще го аплодират умилени, ще лежат пред телекрана с бутилка в ръка, поласкани и превъзбудени от възможността да бъдат съдии в зловещото шоу "Гражданска присъда" и с една сладостна, похотлива жестокост ще изпращат на смърт всеки, който се различава от тях, после ще си купят билети за деня на екзекуцията, ще отидат на грандиозния концерт след екзекуцията, ще пеят в захлас "Не щем наука, не щем изкуство!", после пътьом ще пребият до смърт първия случаен минувач, само защото гипсираните им мозъци ще "разпознаят" в него коварен "ентелегент"-терорист, после ще се завлекат до вкъщи, за да си допият...
После... После ще забравят. 
Най-изрядните от тях ще работят в Полицията на мисълта. Малцина ще се доближат до елита, но никога няма да станат част от него, въпреки (или заради) своята всеотдайност. Иван ги виждаше всеки ден - тантурести, затлъстели, отблъскващи, някаква бръмбаровидна порода с бързи, плашливи движения, налети, непроницаеми лица, малки, лъстиви оченца и трескави, подозрителни погледи - професионални доносници, живеещи в непрестанен ужас да не изпаднат в мислопрестъпен грях, или - още по-лошо - да не изтърват някой мислопрестъпник.
В елита ще бъдат допуснати само единици. Вълци-единаци, прелъстителни хищници, свирепи съблазнители, овладели до съвършенство двумислието, минотаври в лабиринта на двумисълта. За да бъдеш в елита, се изискваше да знаеш и да не знаеш. Едновременно. Да изговаряш искрено грижливо построени лъжи. Да защитаваш едновременно две мнения, които взаимно се изключват, да знаеш, че си противоречат, и да вярваш в тях, без да си сигурен (и без да те интересува!) кое от двете е истина. Да отричаш морала и да твърдиш, че си образец на морала. Да убиваш свободата и да твърдиш, че си готов да умреш за нея. Да се кичиш с научни титли и да унищожаваш науката. Да ухажваш народа и да го презираш. Да бъдеш самият закон и неговия антипод. Да словоблудстваш на тема "демокрация" и да я изнасилваш. Да притежаваш явната и тайната власт, видимата и невидимата. Да олицетворяваш държавата и нейното отрицание. Да забравиш това, което ти е неизгодно днес, да го възкресиш, когато ти е необходимо, за да го погребеш, когато отново ти се стори неудобно.
Това щеше да стане с децата.
"А какво ще стане с нас, с държавата?", помисли Иван. И разбра колко нелеп е този въпрос. "Каква държава? Коя държава?"...            
Когато се прибра, по телекрана говорител съобщаваше сладострастно часа на предстоящото юбилейно обесване. После прозвуча тръбен зов, чист и звучен, и на телекрана възсия Б.Б. собственолично:
- Внимание! Току-що завърши успешно поредната съвместна операция на Министерството на любовта и Полицията на мисълта. Органите на сигурността заловиха организирана престъпна група, която в грубо нарушение на закона в продължение на три месеца се събирала нелегално, за да чете книги...  
Лоши новини. След всяко подобно тържествено съобщение идваше друго - че поради кризата от понеделник парното поскъпва, че поради кризата режимът на тока се удължава, че поради кризата...
Няма криза - просто държат хората в подчинение, написа Иван.
В този момент гръмна маршът "За теб, Б.Б.!" Трябваше да се изправи и да застане мирно. Иван не помръдна. В нишата беше невидим. Нахвърли още две изречения:

Свобода е свободата да кажеш, че 2 и 2 е 4, водата е мокра, а Земята е кръгла. Приеме ли се това за дадено, оттук следва всичко останало.

Долу на улицата вятърът развяваше скъсания плакат и думата ГЕРБ ту се появяваше, ту се скриваше. ГЕРБ. Свещените принципи на ГЕРБ. Двумисъл, променливост на миналото. Б.Б. като самоценност. Беше сам, миналото беше мъртво, бъдещето - немислимо. Каква гаранция имаше той, че дори едно-единствено човешко същество, живеещо сега, е на негова страна? И можеше ли да узнае дали властта на ГЕРБ ще бъде вечна? И наистина ли е 2039-а?
Вместо отговор пред погледа му се откроиха трите лозунга на ГЕРБ върху бялата фасада на Министерството на истината:
ЛЪЖАТА Е ИСТИНА
СВОБОДАТА Е РОБСТВО
НЕВЕЖЕСТВОТО Е СИЛА
Минаваше полунощ. Телекранът бълваше ентусиазъм. От лудия купон на горния етаж таванът вибрираше и сипеше мазилка. Никой не смееше да гъкне - активистите на Младежи-ГЕРБ тресяха целия блок, подскачаха и крещяха с всичка сила припева на най-новия хит: "С голо дупе таралеж - беж! беж! беж!"
Трябваше да стане в 5 и 15, да се изправи пред телекрана, за да го видят, и под властния поглед на мускулеста инструкторка да изпълни всички упражнения от утринната гимнастика. В 7 трябваше да е в Министерството на истината.
(следва)

Назаем от argumenti-bg.com


Из христоматията по българска литература
Задължително четиво

Държавата тясна за тази душа е.
Той пое я вече и кой не се покае,
за живот разгулен в греховния мир,
отсега да търси някой манастир.
Че инак го чакат години затвор
и ще гние там и ще стане тор.
Генералска фуражка на тази глава
не стига му вече - той гони небеса
и когато на Дондуков вдигне си гласа -
химн да пеят богу, да получат раят,
и от умиление всички тука да ридаят
да проклинат бившия, живот нетърпим,
да се вричат само в идола любим...
Всички да знаят, че небесний рай
ей така изглежда - всеки да го знай,
че Toзи човек ни повежда  нататък,
че Той е избрал пътят най-кратък,...
и с проронени думи равни на канон
той ще отклине на всеки наш стон;
че ближний ни има нужда не от хляб,
а от разобличен бизнесмен и сатрап.
Знае Той още, кат'овчарят същ
дет' с овце живее, на пек и на дъжд,
и ние ще му ближем дълго ръцете,
и ще му целуваме даже и нозете,...
И генерал беше, после беше кмет
Гонеше убийци, събираше смет,
носеше съзнанье, крепост, светлина
на журналисти слепи в робската страна....
Говореше често за карате и борба,
кат' за доскорошна блажена веселба,
и как е станал, толкова известен;
и че всъщност само той с нас е честен,
че той е призван за подвига свят;
всякой журналист стана му брат....
Той беше скиталец и кат дете прост,
но не беше чак отшелник на пост...
Престъпници и политици познати му бяха;
всичките институции крака му видяха,
телевизията знаеше неговия глас,
и вестниците знаеха и на всеки час
вратата им за него отворена беше.
Интервюта даваше, даже докат' спеше.
Ходеше навъсен, с другари обграден
Всеки ден копка, откриване през ден,
Спортна площадка, или пък метро,
скърцаше край него медийно перо.
Днес в някое село, утре в някой град
със сладките приказки лекуваше глад...
а той - строг, як, сериозен и с вид уморен,
интервюта дава и тъй ден след ден!
Той беше безстрашлив. Той беше готов
С Доган да закуси - варен или суров
да смачка Станишев даже и Симона
главите им да реже бавно с триона....
От погледа му мрачен всички се бояха,
избиратели прости светец го зовяха
по телевизия, радио и на други места
слушаха със трепет, с зяпнали уста
неговото слово справедливо и властно.
И тям на душата ставаше по-ясно.
И семето чудно падаше в сърцата,
защото отдавна жадуваха разплата.