Епоха в съвременното ни духовно и обществено битие

Трудно бихме могли да открием името на друг наш творец, който да си е завоювал такива завидни позиции и респектиращо присъствие в съвременния ни национален литературен, духовен и обществено-политически живот, какъвто несъмнено представлява този уникален и неуморим родолюбив труженик на словото. Едва ли имаме и друг наш интелектуалец, който да е преживял толкова сблъсъци, огорчения и разочарования и да е отстоявал така мъжествено и безотказно себе си, своята творческа, философска и човешка същност, както този корав родопчанин и голям българин.

През далечната 1957 година Хайтов издава първата си самостоятелна книга "Съперници", в която излива отприщените дълбоки емоционални вълнения, завирявани и през романтичните години на горската му младост в родните Родопи и иглолистните подножия на величествената Рила. За жалост, това му дебютно издание не привлича погледите на читателите и остава незабелязано дори и от литературните ни среди. 

Следват нови впечатляващи заглавия - "Искрици от огнището" (1959), "Разбулена Родопа" (1960), "Писма от пущинаците" (1960), "Хайдути" (1960), "Старите у дома" (1962) и други произведения, за да се изкачи през 1965 година до първия си забележителен връх  - "Шумки от габър". С тази книга Хайтов напомни, че с изненадващото си умение при изграждане на образната система и използването на свой си художествено-естетически инструментариум е успял да навлезе в дълбините на народната душевност и да разгърне невероятните си възможности на изкусен майстор на словесната живопис. Неслучайно това му заглавие показа, че в лицето на неизвестния до вчера писателстващ лесовъд българската белетристика се е обогатила с ново разказваческо дарование. А книгата бързо става обект на вниманието на издателства и се радва на поредица от издания през следващите години. Скоро се появяват и нови впечатляващи творби - "Румяна войвода" и "Родопски пластелини" се срещат с читателите ни през същата 1965 година, а през следващата - 1966, в техните ръце са и неговите "Горски тревоги". И съвсем естествено е да продължи с неуморния си плуг да дълбае из неразораните целини на богатата вековечна народна душа и необетована народопсихология на родопчанина. Инак едва ли през 1967 година даровитата му творческа мисъл щеше да ни ощастливи със знаменитите му "Диви разкази" - един от най-българските върхове на съвременната ни белетристика, претърпял десетки издания вече у нас и в чужбина.

В този своеобразен шедьовър, както и в други свои прозаични творби Николай Хайтов отрази като истински проникновен сърцевед и народопсихолог примамливия колоритен народен образ на родопчанина със средствата на оригиналното си художествено слово и необуздания си пиетет към неподправения бит, нрави и култура на своите скъпи земляци - нещо, което не е успял да спори така завладяващо никой автор досега. И това негово творческо завоевание го нареди сред най-големите ни разказвачи от ранга на Елин Пелин и Йордан Йовков.

Увлечен в неспокойния поток на дръзновените си творчески търсения, Николай Хайтов скоро зае заслужено водещо място и сред най-популярните ни киносценаристи. Немислимо е родното ни кино без нашумелите навремето върхови наши филмови творби "Козият рог", "Капитан Петко войвода", "Краят на песента", "Дърво без корен", "Мъжки времена" и много други екранни заглавия.  

Немалко възхищение и заслужено признание будят и неуморимите му благородни усилия за опазване чистотата на българския език и родната природа като авторитетен общественик и главен редактор на сп. "Родопи" и чрез стотици публикации, речи, изказвания като депутат в Народното събрание и срещи в цялата страна. 

В същото време този неоценим и неповторим наш писател беше човек, който беше поставил на най-висок пиедестал нашите изконни национални стойности, изравяше от смълчаните пластове на историческото ни минало забележителни личности и събития, които са солидно градиво за патриотичното възпитание на днешна унизена и за спасяването на утрешна безпътна България. Достатъчно е само да припомним фанатичните му усилия за откриването на вечната недоказана обител на Апостола на свободата, завещани в книгите му "Гробът на Левски" (1987) и "Аферата с гроба на Левски" (1997).  

Погледнат в човешки план, Николай Хайтов беше изключително контактен, достъпен събеседник, обичаше да разговаря с обикновените хора, радваше се на техните добри преживелици, но страдаше, съчувстваше на техните болки, винаги осъждаше открито нескончаемите социални злини и неправди. Избягваше и смяташе за унизително конфронтирането с политическите конюнктури. Беше безкомпромисен в името на общото благо и не се страхуваше да се опълчва против житейските неправди и нечистоплътните политически нрави. В живота си винаги е отстоявал себе си както в личен, така и в обществен план, затова е изпитал горчивия вкус на разводи, уволнения от работа и изключвания от партията. Такъв беше както по времето на тоталитарното минало, такъв си остана и след настъпването на така наречените демократични промени. Последните не се умориха да го унижават и доста време нямаше достъп до хартиени и електронни медии. А това, както е споделял и пред мен, много му тежеше, лишаваха го от всякакви контакти с нашата общественост. Беше заставен  просто да мълчи, за да не пречи на площадната демокрация. 

В течение на десетилетия Николай Хайтов се стремеше да живее с неспокойния пулс на своето време, болееше и страдаше за социалните и нравствените злини, стоварени върху беззащитния гръб на нашия народ, и играеше ролята на морален барометър на сложното ни съвремие. Дълбоко го възмущаваше отчуждаването ни от отечеството, целенасоченото отродяване на българина от българщината, угасването на патриотизма и коварното внедряване на космополитизма в поведението на младите ни поколения.