Антология Проза

От редактора

Скъпи читателю! 

На страницата за литература, изкуство и култура публикуваме разказа "Нрав" от Емил Енчев, който ни кара да се замислим. Представяме и новата поетична антология на Съюза на българските писатели "Мечтите".

Приятно четене.

Нрав

Разказ от Емил ЕНЧЕВ

Заварих сърнето в обора при двайсетината овце и кози - то щурееше с двете наскоро родени козлета, а после се нареждаше с тях до вимето на козата и лакомо бозаеше. Чудех се как е влязло в пригодената и добре обезопасена кошара, но като зърнах разбитата тараба, се досетих откъде се е провряло. Вероятно с майка му са били подгонени от глутница с вълци и тогава сърната разбила дъската и хукнала по баира, за да стане жертва и да спаси рожбата си... 

Измина време и сърнето, което пасеше заедно с козичките, изчезна. То беше променило цвета на козината си, беше пораснало и се катереше по скалните наклонени скатове. Помислих си, че е станало жертва на подивелите кучета или на придошлите вълци от гръцко... Но ето че в късната пролет видях една сърна да пасе на полянката пред колибата, а около нея припкаха нейните две деца. Сърната ме познаваше и щом ме видя, дойде при мен и потърси от ръцете ми, както някога, своята дажба хляб. Извадих комат от торбата, дадох й, а тя лакомо започна да го дъвче. Дори повика децата си, които също харесаха хляба и бързо и смешно го поглъщаха... После се скриха в младата елова гора, накъдето се бях запътил и аз, защото носех месце на трите вълчета, които през ден-два ме очакваха, за да получат своята храна. Преди три месеца, минавайки от селото за колибата, намерих майка им, уловена от примка и удушена. Очите й бяха обърнати към скалната бърлога, обрасла с храсти, а напращялото й виме издаваше, че наблизо има малки...

Щом ме зърнеха, вълчетата излизаха от бърлогата си и душеха по няколко минути от високата скала. Когато се убедяха, че това съм аз - техният хранител, дотърчаваха при мен и лакомо поглъщаха мръвките, после се напиваха от близката локва и започваха да си играят около мен. Явно ме бяха приели за свой, защото по-дребното мъниче идваше и търсеше в пазвата ми майчиното си мляко, но щом се убедеше, че аз не съм неговата майка, отскачаше назад и се заиграваше с другите вълчета...

Изминаха няколко месеца и една сутрин не заварих шестте жълти очички, които моят фенер осветяваше в тъмната бърлога. Няколко седмици ги търсих, но ги нямаше, защото вече бяха поотраснали и вероятно се бяха присъединили към глутницата, която често обезпокояваше овчарниците по този балкан... Една вечер кучето ми лаеше настървено, дори се хвърляше с все сила към входната порта на колибата. Взех чифтето и излязох. Осветих малката кошарка и светлината от прожектора припозна шестте жълти очички - онези, които оцеляха благодарение на мен... Сега бяха плячкосали Белка, овцата водач на малкото стадо. Бяха я удушили и измъкнали от кошарата. Кучето злобно лаеше и се бореше с вълците, които с подвити опашки замисляха другото си хитро нападение. Тогава гръмнах с чифтето и вълците се разбягаха, а кучето отиде до удушената овца и се помисли за спасител...

След време мястото, където се намираше колибата ми, го отчуждиха, защото оттам щеше да минава екопътека. Повече от милион пръснаха по европейска програма, за да обкастрят няколко километра вършина и да построят три подслона и няколко пейки. Старият Трифон, чийто баща беше прочут кехая, казваше:

- Бактардисаха родопския Балкан с тези евро и екопътеки. Нашият род се е занимавал с овцевъдство, а билюците са зимували в гръцко и не са минавали до там по екопътеки.

После се почесваше откъм темето и продължаваше, че от природата по-голям градинар няма! А щом търсиш пътека - трябва да носиш душа, за да я намериш! Защото път с душа се прави! Път готов не се намира! После се изплюваше встрани, а очите му светеха като жълтите очи на онези три вълчета, чийто нрав ги бе отвел при моите овце, въпреки че ги бях изкутил и заради мен оцеляха. Ама дивото си е диво - то няма благодарност! Така Господ го е създал и затова алчността му е природна.

След като направиха екопътеката, на следващата година реших и аз да мина по нея, пък и да се разтъжа с мястото, където беше моята колиба. Още в началото откъм дерето видях как джелатски са отсекли големия черен бор, който на широкия си дънер бе родил три високи и красиви бора. Те красяха гората и като три преродени близнака я пазеха от магии, за да го има света без проклятия. По-нагоре ги нямаше и липите, които с аромата си приканваха пчелите от десетки километри, за да събират прашец. Нямаше я и красивата брезова горичка, дето руснаците посадиха до течащото тихо дере в знак на приятелство към родопчаните, дето обучаваха в новия дървозавод. През знойните жеги брезите изпиваха водата от тихото дере, а после, силно приведени над него, плачеха едри сълзи - до насита... На върха, където беше моята колиба, бяха отсекли трите диви круши и там бяха построили барбекю... Наоколо нямаше шипкови храсти, нито трънкосливки, нямаше и кисело-люти джанки... Всичко беше унищожено и заличено, вероятно да се припознаем като баш европейци...

Бяха отнели дивата красота на балкана, затова на връщане не минах по обратния път за селото. Просто хванах случайна пътека, която хората си бяха отъпкали, минавайки към своите имоти от другата страна на планината...

ЕМИЛ ЕНЧЕВ е роден на 16 януари 1953 г. в Търговище. Автор е на стихове, разкази и пиеси за деца и възрастни. Написал е десетки текстове по музика на известни композитори. Песента "Молитва за Девин" по музика на Асен Масларски и в негово изпълнение, както и на Милица Божинова, е химн на града, намиращ се в сърцето на Родопите, където твори и живее поетът. След романа му "Епитафия за небе" и книгата с разкази "Забранени монолози" е подготвил ново издание за печат под заглавие "Разкази за птици и хора".