Ботевска механа или мутренски клуб

Чух по радиото някакво предаване за новоизлязла книга, посветена на Иван Вазов. Доколкото разбрах, защото не хванах предаването от началото, ставаше дума за историческата достоверност и отклоненията от нея при литературно пресъздаване на факти от миналото. Споделям мнението на наречените от водещата "млади историци", че такива разминавания не са изключени и тяхното оповестяване не бива да бъде считано за грях.
Както е известно, историята е установяване и припомняне на действителни събития и личности, а художествената, подчертавам - художествената литература, е плод на авторско въображение, чиито криле никой няма право да подрязва.
Споменатото дотук явно беше само част от предаването - то продължи на тема, която макар и привидно ненаучна, а по-делнична, има своя обществен смисъл. След като поетесата Мирела Иванова, шеф на музея на патриарха на литературата ни, подробно и образно "разходи" с думи радиослушателите из къщата и след нейния разказ всеки може да смята, че е посещавал стаите,  обитавани някога от Вазов, стана реч и за бившето кафене в двора на сградата.
Сегашният (явно нов) наемател на дворчето и сервизната пристройка взе думата и ни обясни (на радиослушателите) какъв ремонт се е наложило да направят, с една дума - колко са се охарчили за да доведат заведението, което отново е открито, до днешния му вид. Освен покривките, с които са застлани масите, аз не забелязах никаква особена промяна за добро. Защо? Два пъти минах оттам и заведенийцето беше почти празно, а на тротоара пред входа беше извадена дъска с предлаганото меню и цените на порциите. Ще спомена само една - тараторът струва три лева и седемдесет стотинки, повтарям за по-сигурно - три лева и седемдесет стотинки, или два пъти и нещо колкото моите богато илюстрирани книжки за деца. В близките, истински лъскави ресторанти по улица "Раковска" и наоколо цената на таратора е около два лева. Естествено, че не влезнах във възобновеното и направено на нещо като ресторант бивше кафене, което преди беше пълно с аркашки, поети и художници. За последен път на това място видях големия български артист Георги Русев (вечна му памет!) - тук той се срещаше с бившите си колегите от Пернишкия театър (на който той дълги години беше директор), както и с много приятели от съсловието и от другите гилдии на изкуството.
Повече те няма да дойдат тука. На тях им трябва не банкерски уж лъскав клуб, а механа, кръчма, кафене, каквито навремето бяха заведението "При Кера" на съвсем близката улица "Славянска" или поне "Бамбука" до Градската градина, а в сравнително по-ново време - бюфетът в мазето на театър "Сълза и смях". Пиша тези редове с носталгична мъка и яд, не само защото съм роден и израснал на сто и петдесет-двеста метра (на улица "Шести септември" № 3) и са ми териториално близки, те бяха близки и на душата ми, както и на душите на всички млади преди половин век артисти, поети и художници. Тогава всеки от тях можеше да посети тези кътчета на колегиална сърдечност и без лев в джоба си и непременно щеше да намери вътре друг беден като него, но в момента платежоспособен, който да го почерпи едно кафе и дори една водка.
Като бяла врана в днешната ни чорбаджийски демократична действителност съществува кръчмето "Старата къща" в квартал "Изток", където пък за последен път видях големия художник Доньо Донев (вечна му памет!). Неговите "съглупаци" Виктор Самуилов и Митко Бежански, заедно с още неколцина приятели - писатели, журналисти, художници и други и досега всяка сряда следобед идват тук и се чувстват като у дома си.
Ненадейно се сетих за една от причините, поради които мразя капитализма и богаташите - какво им пречат скромните уютни и сравнително евтини заведенийца за хапване и пийване и главно за сърдечни (често безсмислени) разговори, та бързат да ги подменят с първокласни клубове за банкери, мутри и съответни дами. Като споделям своето гневно негативно отношение към всяко днешно охолство (на фона на гладуващите ни сънародници), на ум ми идва и хубавият лаф на един беден и грозноват артист, (вечна му памет и на него!), който често повтаряше в компания: "Най мразя богат и красив!" А той всъщност никого не мразеше, защото беше голям талант и това му стигаше.