Как се маргинализира един идеал

Михаил МИХАЙЛОВ

През изминалата седмица един социалист, по стечение на обстоятелствата - министър- председател на една "фалирала" държава, принуждаван да "провежда политика" чрез простичкия рецептурник на монетаризма и либерализма, рецептурник, възприет от кредиторите от последна инстанция за държави, които не могат да обслужват дълга си, изрече нещо, което отдавна се шушука из тъжните коридори на лявото.
"Третият път към социализма се провали", рече Георгиос Папандреу и призова към... нов световен проект, управляван от Г-20 и ООН, като път към храма. Ако първата част на изречението е изстрадано откровение за

пълната несъстоятелност на идеологическия конструкт

постарал се да примири непримиримото, то втората му част е откровена идеологическа безпътица и безпомощност. Звучи по-скоро като вик на ужас, отколкото осмислена позиция за ролята на двете аморфни структури по един евентуален път към някакъв евентуален социализъм.
Разбира се, когато говорим за "Третият път" на Антъни Гидънс, политическата реализация на собствения "трети път" от Франсоа Митеран, Тони Блеър, Герхард Шрьодер и сие и последвалата теоретична нищета, хилеща ни се из европейското ляво, е необходимо да отдадем заслуженото на опитите за осмисляне на ставащото през ХХ век и на политическите проекции, възникнали в отговор на това.
Пътят до безпътицата.
Исторически дебатът за "третият път", водещ в посока на едно хуманно и справедливо общество, не е нов. Може да се каже, че е собствена територия на социалдемокрацията. Наистина богат опит

теоретично и практически да се отговори на тоталитарния комунизъм

и консерватизма, на катастрофите, връхлетели света през ХХ век, на следвоенното възстановяване и реализацията на големия проект "Обединена Европа". Опит, натоварен с безспорни и бляскави успехи, но и срамни провали. Няма как да не признаем, че за разлика от предишните политически и икономически творения, последният напън за прокарване на нова магистрала, в теоретичен и практически план, е катастрофа. Поне за ПЕС. Такава катастрофа, че сгромолясалото се в икономиката дясно продължава да изглежда морално привлекателно и привличащо избиратели. Справка - последните избори за Европейски парламент и изборите в Обединеното кралство.
Електоралните случки в Унгария, Румъния и особено в България също се нуждаят от коментар. Тези факти няма как да не предизвикат поне размисъл, ако не и опит за нов дебат в средите на лявото. Защото, ако не желаем да приличаме на шопа, видял за пръв път жираф в зоопарка и повтарящ с изумление: "Те такова животно нема... Не! Нема!",

не трябва да мълчим за моралния и политически крах на днешното "ляво"

Задължени сме да потърсим отговор на случващото се и, евентуално, адекватна алтернатива.
Да предъвквам дълго констатациите на Майкъл Линд за трансформациите в политическото пространство, случили се през целия ХХ век, ще бъде не само претенциозно, но и скучно. За целите на тази статия само ще  маркирам някои от тях.
В средата на ХХ век социалната държава беше "третият път" между "комунизмите" на демократическия социализъм и класическия консерватизъм. От средата на 70-те години дори и демократическият социализъм с национализациите му и мощния държавен сектор престана да бъде теоретично оръжие за левицата (да не говорим за политически практики), а консерваторите намериха уют в практически приемливото функциониране на социалната държава и народния капитализъм, инкорпорираха част от теоретичните постановки на социалдемократите и пристъпиха леко вляво.

Лявото пристъпи силно вдясно

и двете системни течения се озоваха в центъра на терена. Лявото и дясното в теоретичен план почти се припокриха, а в практически - сляха. В началото на 80-те години теоретичният дискурс отдясно се диктуваше от либертарианците, а в лицето на Рейгънизма и Тачъризма практически се провеждаше и като политика.
Левицата откриваше специфичните си таргет групи - жените, младежите, хомосексуалните, малцинствата, емигрантите и модерния екологизъм. Демократичният социализъм бе станал екзотика. Комунизмите, поне теоретично, бяха мъртви, въпреки чудовищните проявления на някои от тях в практиката.
Маргинализацията.
Меко казано, левицата някак неусетно взе за своя тема различните маргинализирани групи (да ме простят жените и феминизмите им), които в продължение на две десетилетия станаха приоритетна област на политически интерес и действие. Тази "радикализация" на лявото в посока на защита на "бедните и онеправданите" маргиналии, обективно доведе до редица добри постижения за тях, но отвори такова пространство за либертарианството в другите естествени терени на лявото политическо действие, че някак неусетно и от само себе си

стана неприлично да се говори за колективизъм, солидарност, справедливост

и алтернатива на икономическите отношения. Можеше да се говори за социалното разслоение и съпътстващата го бедност само в контекста на специфичните маргинални "обекти", припознати от лявото като свои, докато класическият избирател, работещ във фабриките, офисите, по пътищата и строежите, в публичния сектор, в образованието, в здравеопазването, при доставчиците на комунални услуги, бе изоставен на тезата за всепоправящия и вездесъщ пазар, на говорителите му и на "неутралната" теза, че отговорността е лична, че набиращата скорост глобализация на търговията и финансите изисква жертви в името на конкурентоспособността, че публичините услуги са неефктивни, а тяхната алтернатива е същият този всезнаещ, всевиждащ и всеможещ пазар, че пенсионното им бъдеще е застрашено, ако няма частно осигуряване и капиталови фондове, че здравното застраховане е върхът на теорията и практиката на здравеопазването, а общественото такова - болно и ненужно. Тази либертарианска атака се компенсираше донякъде от здравия разум, проявяван през класическия консерватизъм на системната десница, докато либерално-"социалистическите" експерименти на Митеран (втория му мандат), Шрьодер, Блеър и сие из цяла Европа, изразяващ се в либерализацията на икономиките на континента, разширяване на механизмите на общия пазар и дерегулирането му, приватизация, намаляване на намесата на държавата в индустриалните отношения, съглашателство с политическия опонент и мениджмънта на мултинационалните компании, водещ до открити войни със синдикатите, сигурно и безвъзвратно погребваше моралния авторитет на партиите, членуващи в ПЕС. За да се стигне дотам, че преди година един от ветераните на социалистическото движение в Европа - Марио Соариш - "изригна": "Като социалист, като бивш член на Европейския парламент и като почетен председател на Социалистическия интернационал аз протестирам срещу отсъствието на претендент за поста на Барозу, издигнат от европейските социалисти". И допълни: "Това е политическо самоубийство".
Соариш бе прав, но

политическото самоубийство на европейската левица

бе продължителен процес. Бе осъществявано дълго, крачка по крачка, в продължение на десетилетия. Подкрепата за Барозу бе само щрихът, завършекът на моралния и политически банкрут на партиите, членуващи в ПЕС, и техните ръководства.
Няма как да не обърна внимание и на случилото се с лявото в страните от Централна и Източна Европа, станали през този период членки на ЕС. Европейската катастрофа по "Третия път" не подмина и левицата на "Нова Европа" (по Буш). Тази катастрофа си имаше своите специфики, но общите черти са много. Идеологическа импотентност, пълна подмяна на представителството, пълно напускане на собствената политическа територия, заета от десетилетия, морална и политическа деградация, съчетана с политически цинизъм, много по-неприятен от рафинираната стилистика на европейските политически посестрими. Всичко това, гарнирано с тотална доминация на либертарианския експеримент, наблюдаван с интерес отвън и гьонсуратлък отвътре, с една специфична безчувственост, граничеща със социопатия. Едва ли можеше да е друго, предвид околната среда, но фактът на фиаското се зъби през изборните резултати многозначително.
Същевременно краят на историята не се състоя, Фукояма ревизира ентусиазма си, американските граждани избраха цветнокож президент, в задния двор на САЩ (Латинска Америка) лявото цъфти в най-разнообразни форми, а пазарът, универсалният лечител, се сгромоляса. Буквално. Та се наложи

десницата да вземе на въоръжение целия бивш арсенал на старата левица

за да спаси полумъртвия спасител.
Днес левицата е на кръстопът. Магистралата "Трети път" се оказа път без предимство, а регулировчикът (избирателите), не обръща внимание на застиналия в ступор пред STOP-a пътник.
Големият въпрос (въпроси) пред лявото стои (стоят). Как лявото отново да се включи в магистралата на историята, която недалновидно напусна, препускайки по чужди пътища с чужди средства и несъвместими методи? Как да се включи отново в правенето и реализацията на големите общочовешки проекти? Може ли да възстанови авторитета си на морална и хуманна политическа сила, забиваща жалоните на бъдещето и защитаваща справедливостта, солидарността и свободата (съдържателната)? Може ли въобще да отговори на тези въпроси или тихо ще отмира, консумирайки стари успехи, предъвквайки догми, облягаща се на носталгия и спомени?
Един оптимистичен завършек.
Очевидно днешните отговори (доколкото ги има), давани отляво на днешните проблеми, са неадекватни. Очевидно старите рецепти на "левицата" от "Третият път" на Блеър, Шрьодер и Клинтън могат да предизвикат само погнуса. Очевидно е, че довчерашният горд властелин из политическите коридори - неолиберализмът, загуби историческата битка за завършека на историческото. Очевидно е, че днешните предизвикателства се нуждаят от нов отговор и нов ляв проект. Той се нуждае от минимум три компонента.
- Историзъм и снемане на миналия положителен опит в една теория и идеология (не е страшна думичката), обърната към реалните нужди на собствената социална база. С цел. Пътят не е всичко, както се оказа.
- Честност към избирателите. Ясна заявка, че връщайки се в полето на политическото действие, левицата ще защитава интересите на част, подчертавам, на част от обществото. Участието в голямата измама, че партиите (parte - част) защитават цялото, е в полза на десницата и руши вътрешната легитимност на лявото.*
- Последователност в защитата и реализацията на позициите и обещанията. Левицата трябва да преустанови концесиите, предоставени на десните. Левицата трябва да върне на гражданите публичния характер на цяла палитра от икономически и социални дейности, които са базисни за качествен живот и качественото развитие.
Левицата е доказвала, че има потенциал да бъде морален водач и интелектуален лидер. Освен това левицата не трябва да забравя, че има мисия. Мисията да превърне света в по-хуманно, справедливо и качествено място за живот. Необходимо е обаче да забрави за властта като самоцел, да преустанови срамното разбирателство с либертарианците и да се обърне към естествената си социална база и днешните й проблеми. Със собствени решения.

* Ако си мислите, че тази теза е арахаична, продукт на класови предрасъдъци и апел за класова борба, сте в дълбоко заблуждение. Тя съвсем откровено се изразява от говорителите на неолиберализма, особено когато защитават интереса си - Георги Стоев (Industry Watch) във връзка с пенсиите и финансирането им: "Истината е, че носиш отговорност пред гласоподавателя - единият, който ти е дал мандат да му финансираш бюджета (това са пенсионери, студенти, майки, инвалиди, роми и т.н.), и другите избиратели, които са дали мандат лека-полека да спираш да ги ограбваш (тези, които произвеждаме дохода). Така че политикът трябва да вземе решение кой избирател ще обслужи (възхитително откровено  - бел. м.) и ако може (евентуално, но не задължително - бел. м.), да намери някакъв баланс между двата интереса. Пак казвам, не смятам, че това трябва да бъде решение, което трябва да бъде взето под натиска на така наречените експерти, на синдикати, на работодатели, на Тристранен съвет."

Следва продължение

"Нова Европа" и либертарианския експеримент. Разказ за дехуманизирането на социума.