Поезия
Незабравими стихове от Петър Анастасов
/ брой: 114
В полунощ
В полунощ ще си взема трикракото столче
и ще седна край Млечния път.
Аз опитах от всички наслади и повече
не желая да служа на своята плът.
Поживях на земята, за нищо не плача -
само дето пропуснах да бъда щастлив.
Но ще бъда навярно, когато палача
се надвеси над мене добър и вежлив.
И навярно под лудата лунна секира
ще усетя в един възхитителен миг,
че човекът се ражда, когато умира
и с това е безсмъртен, с това е велик.
Аз отвикнах от близкия край да се плаша,
много свои неща не довърших докрай,
но докрай ще изпия отровната чаша,
а пък вие решавайте - ад или рай.
А сега ще запаля цигара от горест,
обгорен от поредната земна беда
и ще хвърля кибритена клечка отгоре,
а пък долу ще мислят, че пада звезда...
---------------------
Бяла въздишка
И този сняг ще мине,
невидим ще изчезне,
в невидимите бездни
на идните години.
И само от картини,
рисувани по памет,
наивно ще ни мамят
рисувани снежинки.
Въздишката ти бяла
над преспите ще литне,
ще стопли някой скитник,
а ти ще зъзнеш в шала.
И аз ще зъзна също,
с очи, за тебе слепи.
Ще стопли чужди шепи
въздишката ми бяла.
Може би това е,
вълшебството, което
остава под небето
след всеки сняг нетраен.
-------------------------
***
Както те обичам и в съня ти влизам
с времето, което между нас тече,
ще ми скъсаш копче, в бялата ми риза
ще запее тънко влюбено щурче.
Както те обичам и щурчето пее
в космоса на моя милостив таван,
ще пропука съчка и ще остареем,
без да знаем с тебе за това.
Както те обичам и подобно спазъм
старостта ни праща своя стар сигнал,
ще умрем за малко, но ще се запазим
в тоя свят каквито бог ни е създал.
Както те обичам, може би се вричам
на звезда, която свършва своя ход.
Може би умирам, както те обичам,
но смъртта е също форма на живот.