Барон Мюнхаузен вече 250 години очарова света с щуротиите си

Хайде, стига бе - такава дивотия не бях чувал, това не е истина! - си казва човек, щом прочете неговите безумни истории, после дълго хълца в смях и не може да си затвори устата от почуда и възхищение. Защото приключенията на знаменития барон следват едно след друго - всяко по-невъзможно от предишното и всичките - истински!
Как препускайки за Петербург на шейна посред зима, бил нападнат от огромен вълк, който започнал да яде задницата на коня, влязъл в корема му, но Мюнхаузен успял да го запрегне и влетял с гръм и трясък в града на шейна, теглена от вълк; как сражавайки се с турците, яхва граната, изстреляна от оръдие, за да проникне в укрепения град по въздуха, но съобразява, че после е невъзможно да излезе, ще бъде уловен, обявен за шпионин и обесен, затова се прехвърля сръчно върху неприятелска граната и благополучно се връща при своите; как го гони разярен лъв, а пред него изведнъж се изпречва 44,04 м дълъг крокодил с широко отворена страшна уста и когато баронът очаква да бъде изяден, лъвът влетява в търбуха на крокодила, а Мюнхаузен му отрязва главата, набива я с приклада на пушката си дълбоко в гърлото на крокодила, докато той се задавя и умира; как лунните жители използват своите кореми за куфари и ги пълнят с всякакви потребни неща, тъй като в телата им няма никакви вътрешни органи и затова те не боледуват нито от сърдечни болести, нито от язви на стомасите и нямат камъни в бъбреците...

Морските приключения не са едно и две

И т.н., и т.н., и т.н.
Пък който каже:
- Хайде, стига бе - това не може да бъде! - барон Мюнхаузен веднага му дава "нотариално" заверено уверение, като на много места в своите разкази той заявява най-тържествено:
- Всъщност вие сами сте забелязали, че в моите разкази няма нито една лъжлива думичка. Лъжата ми е противна и аз съм честит, че моите близки са ме смятали винаги за най-правдивия човек на земята.
И още:
- Съгласен съм, че всичко това може да се види някому чудно, но ония, които не вярват в истината на моите разкази, нека сами идат на месечината. Тогава ще се убедят, че аз никога не лъжа.
После пак и пак, за да знае всеки, че тези истории са станали, всичко е разказано от барона както е било и напълно си заслужава да бъде чуто с огромно внимание и възхищение.

Пътешествие върху гюле

 Понеже става дума за истории, нека започнем с най-главната - кой е барон Мюнхаузен, каква е историята на неговия живот.
Йероним Карл Фридрих фон Мюнхаузен е пето от осем деца в семейството на полк. Ото фон Мюнхаузен от долносаксонския род на Мюнхаузените. Бащата умира рано, Мюнхаузен е едва 4-годишен и с неговото възпитание се захваща майка му. Съвсем млад, той влиза в армията, присъединява се към руснаците през 1738 г. в кампанията им срещу турците, сражава се смело, има репутацията на блестящ офицер. Неочакван обрат на съдбата обаче проваля прекрасната кариера, която го очаква, и през 1754 г. той е отчислен от армията, без да получи полагащия му се за безукорна служба чин подполковник.
Връща се в родния град Боденвердер, където живее до смъртта си (1797 г.). Тук става извънредно популярен със смайващите истории, които разказва на своите съседи, на приятелите си и просто на местните хора, които се тълпят да го слушат със зинали уста.
Барон Мюнхаузен разказва най-вече за своите приключения по време на лов, за своите пътешествия по море, за премеждията си в Русия. Това прави или вкъщи, в т.нар. Ловен павилион, прекръстен по-късно на "Павилионът на лъжата", или в кръчмата "Кралят на Прусия" в близкия град Гьотинген.
"Ловният павилион" е много впечатляващ. Той е построен по проект на барона и целият е украсен с препарирани диви зверове, което дава особен колорит и почти пълна достоверност на фантастичните приключения по време на лов, за които разказва тук неговият собственик.
Не по-малко любопитни са сбирките в кръчмата "Кралят на Прусия", където се събират зяпачи и слушатели от цялата област, за да видят фамозния Мюнхаузен и да чуят неговите небивалици. Ето как един от постоянните присъстващи описва случващото се:
- Най-често той започваше да разказва след вечеря, пушейки своята огромна лула от морска пяна с къс мундщук и отпивайки на малки глътки пунш от димящата чаша пред него... Постепенно започваше да жестикулира все по-изразително, въртеше насам-натам на главата си своята контешка перука, лицето му се оживяваше все повече и червенееше и той, обикновено много правдив човек, в тези минути разиграваше своята фантазия по забележителен начин!
Лека-полека славата на барон Мюнхаузен става толкова голяма, че след публикуването на някои от историите му, неговата популярност започва да привлича поклонници отблизо и далеч и той е принуден да вземе предохранителни мерки, като обгражда къщата си със слуги, които да го пазят от любопитни.
Сам Мюнхаузен е красив, силен, привлекателен мъж със стабилно телосложение и няма нищо общо с онзи образ, който създава знаменитият художник Густав Доре за литературния герой: бюст на дребно, гъбаво, изсъхнало старче със засукани мустачки и остра брадичка, а под него надпис на латински "Mendace veritas" ("Истина в лъжата"), което извиква предположението, че това е своеобразна карикатура на император Наполеон III.
Истинският Мюнхаузен е много здрав, явно той притежава присъщата на рода му сила, защото неговият племенник Филип например можел да вкара три пръста в дулата на три пушки и да ги вдигне във въздуха едновременно...
 В началото историите се приписват на тайнствения г-н М-х-з-н, след време вече няма никакво съмнение кой се крие зад тази абревиатура. А щом приключенията излизат в книгите "Приключенията на Мюнхаузен в Русия" и "Морските приключения на Мюнхаузен", цяла Европа говори за барона и той вече се е превърнал в литературен герой, който със своето остроумие весели млади и стари.
Явлението "Мюнхаузен" залива като магическа вълна книжния пазар и една след друга започват да се появяват още книги с приключения: за неговите детски и юношески премеждия в живота, за патилата на неговия внук, за неизвестни негови пътешествия, за нови и най-нови истории...
Баронът, вече напълно завършен литературен персонаж, образ велик и невъзможен, вдъхновява писатели, художници, кинематографисти, композитори и те го описват - кои романтично, кои ексцентрично - правят филми за него, рисуват го млад и стар, създават паметници на Мюнхаузен, пишат музика за оперети в негова прослава.
В същото време приключенията на гениалния фантазьор - невероятни, възмутителни, безумни, фантастични - дори са дали името на диагноза в съвременната медицина: "Синдромът на Мюнхаузен". Това е една много рядка и своеобразна психическа болест. Нейното лечение сигурно доставя истинско удоволствие на лекарите-психиатри, а проявите на болния направо ги очароват. И ги подсещат за разкошния виц: Министърът на здравеопазването отива на инспекция в една психиатрия и вижда излекуван пациент да си тръгва за вкъщи. Доволен ли сте от лечението, пита министърът. О, да, много са добри - и лекарите, и лекарствата. Не се тревожете, и вас ще излекуват. Но аз нямам нужда, аз съм министърът на здравеопазването. А, не се съмнявам, и аз бях президентът на републиката, като постъпих, казал излекуваният и излязъл от болницата!

* * *

Скоро ще станат 300 години от рождението на знаменития барон. Но неговите истории преминават през времето и шестват навсякъде по света, обогатявани постоянно от случващото се в живота на уж нормалните.
Мюнхаузен го няма, обаче дивните му щуротии са живи, здрави и всеки миг доказват, че безумната фантазия, смайващата лъжа, побъркващото приключение правят света много интересно място за живеене!


Ловни разкази

Тръгнах да изпитвам новата си пушка. Бях изгърмял всичките си патрони, когато, без да очаквам, видях, че над мене летят двайсетина яребици. Пожелах да имам няколко бройки от тях на обяда си и това желание ми подсказа да употребя едно средство, което препоръчвам на всеки ловец, който е свършил патроните. Щом видях къде кацнаха яребиците, аз натъпках в пушката си вместо сачми самия шомпол*. След това приближих до яребиците, подплаших ги и като се вдигнаха, гръмнах. На няколко крачки от мене шомполът тупна на земята, а на него - нанизани седем яребици. Струва ми се, че и те бяха доста учудени, като се видяха нанизани на железния шиш. Да, не току-тъй има пословица "Бог дава, ала в кошара не вкарва". Но чудото не свърши тук. Когато вдигнах шомпола да си прибера яребиците в чантата, видях, че всичките са се опекли от нажеженото желязо. Перушината им беше окапала и те се бяха зачервили толкова сладко, че оставаше само да бъдат изядени. Изпечената карантия вътре имаше вкус на пъстърва.

-------
* Шомпол - желязна пръчка за почистване и смазване на цевта на пушката


Кораби, глътнати от риба

Нали нямахме компас, принудени бяхме дълго време да скитаме по непознати морета.
Най-сетне срещнахме една риба, която беше толкова голяма, че когато наближихме главата й, не можахме да видим опашката й.
Когато рибата пожела да пие вода, тя разтвори устата си и водата като река потече в гърлото й. Чудовището намъкна в гърлото си и нашия кораб. Можете да си представите каква тревога изпитахме! Дори аз, който съм голям храбрец, затреперах от страх.
Но в корема на рибата беше спокойно като в тихо пристанище. Коремът на рибата беше натъпкан с кораби, отдавна погълнати от лакомото чудовище.
Рибата пиеше вода два пъти на ден и всеки път, когато водата нахлуваше в гърлото й, нашият кораб се надигаше върху вълните. През останалото време той стоеше на сухо.
Като дочакахме едно оттегляне на водата, ние с капитана слязохме от кораба и тръгнахме да се поразходим. И срещнахме моряци от цял свят: шведи, англичани, португалци. В рибешкия корем имаше най-малко десет хиляди души. Мнозина от тях бяха живели там вече по няколко години. Аз им предложих да се съберем заедно и да обсъдим план за освобождение от тази задушна тъмница.
Избраха ме за председател... и аз направих такова предложение: да съединим двете най-високи мачти и щом рибата отвори устата си, да изправим мачтите между горната и долната челюст, за да не може вече да ги събере. По такъв начин тя ще си остане с отворена уста и ние свободно ще изплаваме навън.
Моето предложение беше прието единогласно.
Двеста души - най-яките моряци, изправиха в гърлото на чудовището двете най-високи мачти и то не можа да си затвори устата. Корабите весело изплаваха от корема на тая жива грамада навън. Можете да си представите колко голямо беше тялото й!
Мачтите, то се знае, оставихме там, за да не може чудовището вече никого да поглъща.


Второ пътуване до месечината

Един от моите далечни роднини си беше набил в главата мисълта, че на месечината живеят хора, на ръст високи колкото човеците, намерени от Гъливер в царството на великаните. Той беше решил да иде на месечината и ме помоли да го придружа.
Там ние видяхме огромни човеци, яхнали върху крилете на брадати орли. Всеки орел имаше по три глави... И наместо да яхат коне като нас, земните хора, лунните жители яздеха птици.
Там всичко растеше по дърветата. Безкрайно много и различни плодове има там. Дърветата, които раждат "кашавари"*, или хора, са много по-красиви от другите. Те имат големи прави клони и листата им са обагрени в телесен цвят. Плодовете им приличат на орехи с твърди черупки и са големи като локомотиви. Когато плодовете узреят, което личи по цвета, хората ги берат и ги пазят внимателно, докато искат.
От едни черупки излизат войници, от други философи, от трети богослови, от четвърти юристи, от пети земеделци, от шести селяни. И всеки новороден жител почва да прилага на дело теоретичните си знания.
Когато лунните жители остареят, те не умират, а се превръщат във въздух и изчезват като пара.
Лунните жители носят главите си под мишница. Когато тръгнат да пътуват или почнат да вършат нещо, което иска усилени движения, те обикновено оставят главите си вкъщи...
Съгласен съм, че всичко това може да се види някому чудно, но ония, които не вярват в истината на моите разкази, нека сами идат на месечината. Тогава ще се убедят, че аз никога не лъжа.

---------
* Кашавар се наричал готвачът на войниците.



Огромна мечка

Тя беше чудовищен звяр, необикновено голяма.
За един миг щеше да ме разкъса, ако не бях преварил и не бях я хванал за двете предни лапи. Хванах аз лапите и така силно ги стиснах, че мечката ревна от болка.
Аз знаех, че ако я пусна, веднага ще ме разкъса, и затова й държах лапите три дни и три нощи, докато мечката умря от глад. Да, умря от глад, защото мечките утоляват глада си, като си смучат предните лапи. А тази мечка не можа да смукне лапите си нито за миг и затова загина от гладна смърт.
Оттогава нито една мечка не смее да ме нападне.


Най-чудният остров на света

Не съм виновен аз, дето ми се случват малко по-чудни неща, отколкото на другите. То е, защото аз обичам да пътувам и да търся неуморно приключения, а пък другите си седят вкъщи и гледат света през прозореца.
Веднъж например аз се качих на един голям холандски кораб и потеглих на далечен път.
Три месеца ни блъскаха океанските вълни от една страна на друга, след това ни отнесоха в неизвестна посока...
Подир малко видяхме едно широко и дълбоко пристанище и след един час влязохме в него. И да видите какво чудно нещо: наместо вода в това пристанище имаше мляко.
...аз се наведох към земята и разбрах всичко. Островът, пред който се намираше нашият кораб, беше направен от чудесно холандско сирене!
Островните жители бяха стройни и хубави хора. Всеки от тях имаше по три крака. С три крака те свободно ходеха не само по земята, но стъпваха и по вълните на млечното море.
Хлябът там растеше опечен, готов за ядене, затова островитяните не знаеха да орат и да жънат. Видях дървета, чиито клони бяха натежали, само че наместо плодове имаше сладки медени курабийки. Докато се разхождахме по Сиренарския остров, видяхме седем реки, които носеха наместо вода мляко, и две, в чиито корита течеше гъста и вкусна бира. Над бирените реки висяха клони на дървета, които бяха родили печени кебапчета. Трябва да си призная, че бирените реки ми харесаха повече от млечните.
Аз похвалих островитяните за справедливото наказание на лъжците, защото не мога да понасям лъжата и винаги най-добросъвестно разказвам само истината.


Девето чудо с бременна зайка и бременна кучка

Един ден подгоних някаква едра зайка, която ми се видя много пълна. Кучката ми тогава беше бременна и аз тревожно гледах как мъчително тича и едва догонва зайката.
Изведнъж чух много кучешки гласове - сякаш подир зайката тичаха цяла дружина кучета. Лаенето беше слабо и неясно и аз не можех да разбера откъде иде. Но като приближих, видях истинско девето чудо.
По време на бягането зайката, която излезе също бременна, добила зайчета, а моята кучка - кученца. Колкото зайчетата, толкова и кученцата. Зайчетата несъзнателно хукнали да бягат, кученцата също несъзнателно почнали да ги преследват и дори ги настигнали. Така че началото на лова започнах с един заек и едно куче, а накрая имах шест зайци и шест кучета.



Обсадата на Гибралтар

Докато траеше последната обсада на Гибралтар, можах да открия, че врагът се готви да изпрати към крепостта, където бяхме ние, една граната, трийсет и шест килограма тежка.
Тогава с позволение на генерала аз заповядах на войниците да докарат от близката батарея една граната, тежка четирийсет и осем килограма. И я наместих с най-голяма точност там, дето трябва. Колкото се отнася до артилерийското дело, без хвалби мога да кажа, че не съм срещал по-голям майстор от себе си. Като натъкмих гранатата, аз бях съвсем уверен, че тя ще постигне целта си.
С голямо внимание следях движенията на неприятелските артилеристи и в минутата, когато те запалиха фитила на тяхното оръдие, изкомандвах: "Огън!" Двете гранати се срещнаха насред пътя, блъснаха се със страшна сила и стана нещо небивало. Неприятелската граната с такава стремителност отлетя назад, че смаза не само главата на артилериста, който я беше изгърмял, но откъсна главите още на шестнайсет войници, които бягаха към африканския бряг. След това гранатата отиде по-нататък и изполоми мачтите на три кораба в пристанището. Най-сетне тая страшна граната прехвърли двеста километра навътре в страната, проби покрива на една къщурка и изби едничкия зъб на една бабичка, която тъкмо в туй време спеше на гръб с отворена уста.
Другата граната, нашата, ни направи също големи услуги. След като отблъсна неприятелската граната, тя продължи своя път, откъсна от колелата неприятелското оръдие и го отхвърли с такава сила към един вражески кораб, че тоя кораб за един миг беше пробит и потопен заедно с хиляда моряци и един отряд войници.
За моята отлична служба генерал Елиът ми предложи офицерски чин, но аз отказах. Задоволих се само с тържествената благодарност, която той ми изказа пред целия генерален щаб...

             (Из "Приключенията на барон Мюнхаузен", преразказани от Ангел Каралийчев)