Райна Кабаиванска с мисия, посветена на родината

Сред паметните акценти на софиийския оперен сезон безспорно остава премиерата през декември на Пучиниевата творба "Бохеми". Международният проект бе осъществен в националната опера съвместно с НБУ, майсторските класове на световноизвестната примадона Райна Кабаиванска в София, Модена, Сиена (Италия). Постановката на Бойко Богданов оригинално режисира Вера Петрова, а на диригентския пулт за премиерните спектакли застана италианският маестро Алдо Сизили. Мащабното, първо по рода си начинание бе под патронажа на италианския посланик Стефано Бенацо. Втората част на проекта предвижда през декември т.г. избраниците на проф. Кабаиванска да представят "Бохеми" в Театро комунале "Лучано Павароти" в Модена с нашите декори, костюми, смело режисьорско решение.
За прочутото българско сопрано посланик Бенацо казва, че е много повече от артист, певец, тя наистина е жена, правеща толкова много за България. Години преди него италиански оперомани вдигат надпис по време на неин спектакъл: "Райна, ти си последната божествена". Десетки са еталонните й роли, защитени с божествена одареност, изправящи на крака публиката по света. Сред героините на българския музикален посланик са Тоска, Мадам Бътерфлай от едноименните опери на Пучини. В костюмите им е влизала по над 400 пъти в най-известните театри. Основа фонд към НБУ на свое име за подпомагане на млади оперни певци. Миналия септември пристигна в София за юбилейния, десети майсторски клас. Възпитаниците й благоговейно сравняват работата с нея с голяма академия. Второто й завръщане през 2010 г. бе през декември, заради работата с щастливците - български и италиански дарования, спечелили доверието да пеят в "Бохеми". В поредния ни разговор маестра Кабаиванска отново се връща към миналия декември.

- Радостна съм от сбъдването на мечтата ми да доближа наши много добри гласове до европейския музикален пазар. Начинание отговорно, защото времената се промениха и операта не е първостепенно културно явление, както бе в началните ми артистични години. Битката ми преди всичко е за запазване на традицията на голямата италианска вокална школа. Свързана съм по рождение с България, а пък Италия ме осинови. От 10 години водя майсторски класове в София и мои ученици поеха успешно професионалния си път. Къде ли не из Италия, из Европа българските и италианските ми възпитаници пеят. Продължават ли да работят отговорно, ще имат завидна кариера. С цялото си сърце и опит заставам до тях. Финал на културния обмен между България и Италия осъществяваме в Театро комунале "Лучано Павароти" в края на 2011-а. Началото, припомням, поставихме със съвместния проект "Бохеми" в София. Когато в двете страни, а и в Европа културният живот е в криза, подобно сътрудничество е много важно. Благодарение на фонда ми към НБУ на българска сцена излязоха наши деца, за които тепърва ще се говори и пише. Отговорност е да откриеш, развиеш и представиш в професионален театър младия артист. Оперното изкуство е на младите хора. Те ми дават вяра. Намирам, че са много добри, интелигентни таланти. Да израстват без сцена е почти невъзможно. Аз самата се учих и от сцената и това ми дава смелостта да изведа на нея младостта.
- Госпожо Кабаиванска, във време на загърбване на оперното изкуство певецът или артистът, диригентът или режисьорът трябва да са начело, за да се грабне зрителският интерес, най вече на младите?
- Много мъчен въпрос. През 1957 г., когато прохождах на музикалната сцена, важен бе диригентът. Имах щастието да работя с всички големи диригенти от втората половина на XX век. В Миланската скала започнах с маестро Вото. Взе ме под покровителството си. Знаете, бил е асистент на великия Артуро Тосканини, легендарен диригент на миналото столетие. В Скалата пях и с други големи авторитети като маестро Санти. В Метрополитен (Ню Йорк) срещнах друго чудо на диригентския пулт. От по-младите - забравя ли се служенето на музиката с великите Караян, Бърнстейн. Заедно бяхме и с Клаудио Абадо, Зубин Мета. В ония години диригентите бяха много важни. Вярваха ни, умееха да подчертаят изключителните страни на всеки певец. Не се страхуваха от певците. Напротив - екзалтираха ни. Колкото по-прочути бяха диригентите, толкова повече се чувствах удобно в спектакъла. Певец и диригент не се правеха на примадони, т.е. не се изживявахме за незаменими величия. Сетне лека-полека нещата се измениха. Днес акцент е режисьорската работа. Режисьорът командва парада, номер едно е. И то защото обществото, животът навред по света коренно са променени. Днешният зрител няма нищо общо със зрителя от началото на кариерата ми. Тогава той, а и ние, изпълнителите, имахме само радиото. С навлизането на телевизията, компютрите, интернет и не знам какво още, зрителят се разглези, седна удобно у дома си с фантастичните, минаващи пред очите му спектакли и филми. Ролята на режисьора нарасна, трябва на всяка цена да прави атрактивни представления. Въпросът вече е за привличане на нова публика. Защото театрите са полупразни или голяма част от зрителите са с прошарени коси. Младите се впечатляват от модерните сценични средства. Режисьорите "впрягат" в постановките си смайващи светлинни ефекти, компютри, специални проекции, мултимедии и т.н. Изисква го времето, съвременният зрител. Певецът и артистът са "завързани" с режисьора и диригента. Едно време можеше да имаш само хубав глас, да умееш да пееш. Изключение бе певец-артист.
- Именитите ни оперни гласове от десетилетия завладяват световните театри именно с неподражаемото съчетание артист-певец. Критика и публика хвалят вокално-артистичното превъзходство на българите.
- Така е. От времето на Доницети, Верди, Пучини е категорията кантанте артиста - певец-артист, съчетание на двете страни на таланта. Новата мода налага като че ли само артиста. Режисьорите имат изключително високи изисквания към изпълнителите, трябва да пеят от всяко положение на тялото. Да правят какви ли не акробатични номера. Ето защо при работата съветвам нашите младежи: Трябва да сте готови за всичко. А това изисква добра певческа техника, да пееш от всяко, наложено от режисьора положение.
- Искрено приятелство ви свързва с внучката на Джакомо Пучини.
- Симонета всъщност официално бе призната за негова внучка едва преди десетина години, когато в Италия легализираха разводите. Дете е от неофициален брак. Затова дълги години бе неизвестна. Прекрасен човек, тя не се радваше на полагащия й се авторитет. Ценя нейното приятелство, много неща от музикалния театър ни свързват.
- Няма как да не запитам с какво режисурата на Вера Петрова, единствена от България специализирала в Ковънт гардън, ви впечатли?
- Италианският гост-диригент Алдо Сизили бе възхитен от работата й. Тя пък хвали неговата прецизна работа с оркестъра, солистите, хора. Вера изискваше много от младите солисти, с което малко ги смущаваше. Всички те бяха трогателни в дебюта си. С желание да направят възможно най-доброто от артистична гледна точка, понякога на репетициите бъркаха в музикално отношение и аз им се карах. Защото основното е музиката да се поднася изрядно. Харесвам режисурата на Вера, харесвам спектакъла, декорите, костюмите. Успехът на Вера е в това, че стриктно води режисурата в постановка, която всъщност не е нейна.
- Слушайки, гледайки репетициите и четирите премиерни представления, спомняхте ли си времето на дебюта ви в Сан Ремо, поиска ли ви се да сте на сцената? Освен с музикалната страна на образите, с какво друго помагахте в София?
- Нямах никакво желание да се връщам на сцената. Достатъчно бе със сърцето си да съм сред моите деца. Изключително важно е те да имат вече своя изграден образ. А той се извайва върху музиката и текста. Напомнях, че трябва да им идва отвътре, от сърцето, мозъка, от връзката с музиката, от всички забележки, писани от Пучини. Казвах им: Ако правите това, което композиторът е оставил в партитурата и забележките, персонажът вече е готов. Образът оживява, получила се е сценичната магия. Режисьорът остава да каже: Влез отляво, излез отдясно. Но ти си в образа, вълнува и теб, и зрителите.
- Ще има ли бурни аплодисменти през декември т.г. в Модена за българо-италианската премиера на "Бохеми", както бе на празника в София?
- Уверена съм! Не само защото ни чакат доста месеци работа. Чудесни в София българските и италианските млади, многообещаващи таланти, за Модена ще израснат още повече. Получиха в България признание, самочувствие, стимул за вдигане още повече летвата на професионализма.
- Дъщеря ви Франческа не последва пътя на баща си, оперния режисьор Франко Гуандалини, нито на майка си, а избра професията на археолог.
- Различни на пръв поглед, призванията ни имат и нещо общо. Археологът разкопава земята, открива безценни находки, свидетелства за отминали исторически епохи. Певецът "дълбае" в творбата, търси и намира от спектакъл на спектакъл нови музикални бисери. Радостна съм в майсторските ми класове в България и Италия, в музикалната академия "Орацио Веки" в Модена да откривам певчески дарования. Т.е. друг вид находки. И да ги представям на широката публика. Археологията изисква жестоко копаене и в труднодостъпни места. Между успехите си Франческа изпита и професионалното удовлетворение да открие и разкопае красива вила от древноримско време. Копаеше в седмия месец на бременността си. През лятото на м.г. заведе и внучето Джовани (Иванчо по нашенски) на разкопките, ненавършил 3 години. Копаене, борба е да помагаш на младия талантлив човек да стъпи на оперната сцена. Своеобразен археологически усет е необходим, за да откриеш в днешния глас бъдещото голямо име, победител на международни конкурси, звездата за чуждестранни театри.
- Ако сега сте пред избор, по същия път ли ще тръгнете, на същата ли мисия ще се посветите?
- Да, разбира се. Повече от 50 години професията ми ме прави щастлива. Каква по-голяма радост от това да даваш на младите опита си, постигнат с най-добрите диригенти, режисьори, певци и с водещи световни театри. Мисия наистина е да помагаш на поемащите към музикалните върхове. Мисия, посветена на моята родина! И на прекрасното оперно изкуство, което трябва да възраждаме непрекъснато.