Неуморният Вагенщайн

Самуел ФРАНСЕС

Някак сме свикнали със способността на Джеки Вагенщайн да преминава с лекота от жанр в жанр. Автор на над 50 сценарии за игралното и документалното кино, на една нашумяла куклена пиеса ("Съкровищата на Силвестър"), той изведнъж се прояви като най-превежданият български писател на романи. Негови преводи на "Петокнижие Исааково", "Далеч от Толедо" (известна още като "Аврам къркачът" и "След края на света") и "Сбогом, Шанхай", всичките третиращи от различен ъгъл еврейската тема в различни точки на  планетата, се появиха на основните езици - френски, немски, руски, английски, испански, иврит, а неотдавна - и на италиански, македонски, словашки и други езици.
Затова изобщо не се учудих, когато разбрах, че се пробва и в жанра на пиесата. При това по една добре позната нему, но нова за широката публика тема, която е в състояние да я взриви. Защото се оказва, че Борис Първи, кръстителят на България, поне на два пъти се е колебал между Изтока и Запада, между католическата и източноправославната църква, преди да се спре на втората със столица Константинопол. При това огромна заслуга за неговия избор изиграва не друг, а папският емисар Формоз, изпратен при него именно за да го убеди да приеме католическата вяра. Но направил всичко по силите си, за да посее в сърцето му съмнение в правотата на този избор.
Неочаквано за Борис, след завръщането му Формоз е избран за папа. Може би това е моментът, който Борис е трябвало да се реши и да избере Запада пред Изтока. Но папата умира много скоро, вероятно умъртвен от неговите противници, които изхвърлят трупа му в река Тибър. След време рибари изваждат трупа на Формоз, силно обичан от народа, но очевидно ненавиждан от висшите сановници, които и след смъртта му не желаят да му простят неговото свободомислие. Те обличат скелета с папски одежди, поставят на ръката му папския пръстен, а на главата му - папската корона, но му задават 141 въпроса, на които той, естествено, не е в състояние да отговори. Тогава неговите врагове отрязват пръста му, изтриват името му от списъка на папите и се опитват да заличат дори спомена за него.
Вагенщайн пренася действието в днешна България, а главен негов герой е един клошар, когото нарича "Ейтитам" (по обръщението, което използват към него пазачите на хотели и други лица, с които съдбата го среща). Изключително взискателен към себе си, писателят зарязва пиесата да отлежи "Като старо вино, което или се превръща в коняк, или в оцет", според самия Джеки. Ще му се да определи веднъж завинаги този стремеж на България да заеме мястото си в света - с Изтока или със Запада, което и днес не е определено (или разкрачена между Изтока и Запада, проблем и на главните енергийни проекти пред страната). Но той съзнава, че в ръцете си държи злато, а не удобната за работа глина, нещо като матрьошки, поставени една в друга.
Захваща се със спомените си, които никак не са малко. От детството в родния Пловдив през годините в Париж и отново в България, където заедно с баща си Раймонд е връзка на съветското разузнаване с неговите агенти в страната. "Нарекъл съм ги "Преди края на света" (по аналогия с филма му "След края на света"), сочи Джеки, като включва и мен, и останалите читатели на "Еврейски вести" в това деление. А то включва и партизанските години, и смъртната присъда, и годините след Девети септември, когато е обвинен за това, че не е бил екзекутиран, и годините в Москва, където заедно с Конрад Волф (режисьор на копродукцията "Звезди" по сценарий на Джеки, отличена с най-високи награди), се подготвя за бляскаво бъдеще в киното. Един опит за мемоаристика, който аз самият съм нарекъл "Драскулки от неолита", размишления на пещерния човек, защото днешните хора се смятат за хомо сапиенс, които всичко знаят, та - малко за кино, малко за политика, малко за затвора, малко за идиотизма на онзи режим, малко за фашизма, малко за антифашизма, чисто асоциативно, неща, които може да заинтересуват някого. Защото знам неща, които мнозина не знаят.
Така завърши моето интервю с Анжел Вагенщайн. А междувременно той всяка сутрин застава пред компютъра. С надеждата да настъпи моментът, в който да се върне към пиесата. И по собствените му думи, да отвори канелката на бъчвата с вино и да провери дали се е превърнало в качествен коняк или се е вкиснало в оцет.
Да се надяваме, че от нея ще потече еликсир. Както винаги досега.