Бутафория

    У нас една много малка група хора ги охраняваме като национално богатство. Казвам охраняваме, защото като данъкоплатци участваме в издържането на прескъпа структура от пазачи на физически лица, доста от които са неизмеримо далече от понятието за национален човешки капитал. Но не за въздигналите се във върховете на властта правоимащи става дума сега. А за един смешен, да не кажа трагичен случай с участието на вездесъщата Национална служба за охрана. Та, по нейно предписание армейска представителна част от ведомството на военния ерудит Ненчев удряла крак по жълтите павета с автоматични пушки без сърце, т.е. без ударници.
    С една дума, воините марширували стройно пред зорко пазените велможи и гражданството с бутафорно оръжие на 6 май - Деня на храбростта. И то точно на датата, която би трябвало да ни изпълва с гордост поне от минали победи и от величието на българския дух в борбите ни за достойнство и оцеляване. А то какво - изкормени и обезопасени автомати дефилирали по площада, нещо като онези шперплатови пушки на протестърите срещу правителството на Орешарски. Дори по-лошо. Аксесоарът на платените недоволници (и, оказа се, болни властитутки) поне бе преднамерена бутафория. А сегашният парад ни го представиха като сериозен акт от календара на българската държавност. 
    Тъжната и срамна история с обезвредените автомати ме хвърля в размисъл за цялата ни държавна бутафория, която с всеки изминал ден става все по-очебийна и дразнеща. Какво друго, освен фалшификат на истината, е здравната реформа на Москов? Или правосъдната такава на Иванов. И двете са кухи и дори вредни за обществото. Но в близка перспектива (ако има такава!) те ще обслужат една определена клиентела във и около една определена партия и налепилите се около нея пиявици. Ами въздигането на инфраструктурни обекти в едва ли не фатални за битието ни, докато истински опасният етнически проблем се замита нелепо с фалшиви твърдения за свади от битов характер. Ами лигавата ни и безгръбначна външна политика, която камуфлираме с партньорски задължения и неизвестни за обществото ценности. И вкарването ни единствено с територия в евентуален конфликт около Украйна на континентално и глобално противопоставяне. Ами цялата тъпотия със светещите очи на цар Самуил и противопоставянето на едно нестандартно творческо решение от също псевдоестетически съображения. А помислете си само за миг, че крадците на история край Вардар вземат терк от наша милост и в очичките на монументите на измислената македонска античност в Скопие заблещукат светлинки. Може би тогава лъжеестетите ще загреят, че ние сме се сетили първи. Но ще бъде късно, защото паметниците там се множат като албанското малцинство, а ние тепърва ще се борим за впечатляващ пластичен символ на държавооснователя ни Аспарух. Те и на него сигурно ще му измислят нещо "неестетично", но да не предричам отсега, за да ме опровергаят.
    Примерите за бутафориядата у нас са толкова много в последно време (и не само!), че от този продукт на псевдодемокрацията имаме солиден капацитет и за износ. Накъдето и да погледнеш - все фалшификати. Предизборно в обезлюдени и не толкова привлекателни кътчета на родината се регистрира маса мургав народ. Принципът е като лозунг - един човек, един глас, но за... нашите.
Същите тези номади срещу заплащане, с пословична резистентност към образованието, един странен президент ги агитира да гласуват електронно. Трябва обаче да се пръснат маса пари за обучение по това упражнение, при това с неясен краен резултат. Ученици и студенти пък преписват на изпитите за световно, за да излъжат някого, че нашата система дава европейско образование. Съдът изглежда и той менте, пък бие всички рекорди по експедитивност, след като дело за изнасилване се прекратява по изтекла давност след повече от 24 години унижение. Тя и потърпевшата сигурно вече отдавна е изгубила надежда за възмездие за случай в младостта й, останал нерешен и в зоната на климактериума. И т.н., и т.н до безкрай в държавата, в която и за търпението няма край.
    На бутафорния фон на родната ни действителност през изминалите дни се случи и нещо истинско и наистина тъжно. Във вечността се пренесе човек, който носеше много надежда и естетическа наслада за българите. И то предимно във време, определяно като безнадеждно от днешните менте-демократи. Отиде си Борис Годжунов, един от най-големите в българската естрада. Той не успя да се впише в новата реалност. Но затова пък успя да се срещне с жестокото й бездуховно лице. Позна приятели и равнодушни.
    Поклон пред Борето. Неговата Надежда остава завинаги!