Ни бяла лястовичка, ни бог, ни дявол

Навярно е 40-45-годишна. Кестенява, сплъстена коса, нещо като блуза или по-скоро мъжка риза, шлифер, въпреки априлските жеги. Торба с пластмасови бутилки и бирени кенове, втора торба със стъклени шишета, огромен вързоп сплескани кашони - не е ясно как успява да го влачи; и протъркан кожен сак. Оставя целия този багаж на тротоара, рови в сака и измъква найлонов плик с отдавна загубили форма и цвят боти. Сваля пробитите на палците мокасини, слага ги в плика и обува ботите. Вади фланелка без ръкави, помирисва я и я връща в сака. Действието се повтаря и с дамски плик. В този момент трамвай 18 пристига откъм Централните софийски гробища, жената награбва някак си багажа, мъж от трамвая й помага да го качи. Донякъде е странно: само на петдесетина метра е пунктът за вторични суровини, но тя не се освободи от "стоката", а я понесе в обратна посока към Семинарията. Два часа по-късно, с вече истински Хималаи от сплескани кашони и вече 4-5-десетлитрови празни пластмасови бутилки, се качва пак на трамвай 18 в обратна посока. Пак й помагат пътници от трамвая, поемайки "стоката". Този път слиза на "Хладилен завод" и помъква камарата към приемателния пункт. Автомобилите я изчакват да пресече трамвайната линия и уличното платно. Поради някаква неочаквана човечност винаги ще се намери някой, който да помогне на нещастниците, преживяващи благодарение на кофите за боклук, да качат отпадъците в трамвая, както и да ги свалят. И контрольорите не ги "забелязват" нито тях, нито забранените и твърде обемисти техни товари. А те се нижат в непрекъсната колона до пункта сутрин от 7 часа до вечерта. На излизане броят левчетата и стотинките, докато чакат трамвая; "механизираните" пък бутат или теглят невъобразими превозни средства: детски колички, велосипеди, самоделни четириколесни платформи... Десетки са, може би и повече редовните само на този приемателен пункт. Изпокъсани, с никога непрани дрехи, мъжете брадясали, жените развлечени, нерядко край тях подтичват десетинагодишни дечица, които помагат - и те бутат колички или са се скрили буквално под денковете с вехтории: училище ли! Хлябът е по-важен.
По едно време май имаше някакво решение ли, постановление ли, че тези, дето ровят по боклучийските кофи, ще бъдат глобявани по 1000 лв. Е, и държавата проявява някаква солидарност: затваря си очите за "нарушителите" и не глобява.
Пациентка със сърдечно заболяване умира в болница "Св. Екатерина". Първата информация: нямала да доплати 10 000 лв. за необходимата операция за поставяне на аортна клапа. Следват обяснения на директора, който изтъква тежкото състояние на пациентката, уточнения, че Здравната каса е решила да намали с 20% дела на плащанията си за редица медицински изделия, в резултат на което много пациенти в крайна нужда трябва да доплащат непосилни за тях суми, за да се осигурят необходимите импланти, т.е. са обречени. Поредица обяснения от НЗОК, Здравното министерство и кой ли още не, но жената няма да възкръсне, и не само тя: нямаш ли пари, много пари, обречен си.
Чистачката с кофата и парцала е млада жена. Отдръпва се да ми направи път да се кача преди нея в асансьора. Проявявам кавалерство и с жест на ръката добавям известната английска любезност: "Beauty before..." Не успявам да довърша, чистачката ме изпреварва: "before age!" ("Красотата преди възрастта!". Малко е да се каже, че съм удивен. Та това го знаят малцина, дори сред англоговорящите, казвам й го не без възхищение. Осведомявам се кога, къде е учила английски. "Учила съм", но бърза да добави:" Аз не се срамувам от работата си". Не знам дали си вярва, както и аз твърде не си вярвам, като казвам стандартното "Срамен труд няма". После, защо няколко стотин хиляди млади българи, изучени, можещи, кадърни са избрали "Терминал не знам кой си".
И последно. Мой много добър приятел, който беше блестящ в професията си, заслужено заемаше различни ръководни постове и навсякъде беше не просто уважаван, а обичан. След пенсионирането се изнесе в провинцията: на стари години научаваш удоволствието да отглеждаш домати, да вариш гроздова, да подрязваш малините - времето се запълва, а и излиза по-евтинко. Като застудее, печката бумти, не само е романтично, но и няма сметка за парно и топла вода. А аз си спомних, че като ми звъннеше по джиесема, веднага затваряше, та като видя кой ме е търсил, да му позвъня аз. Бяхме, както споменах, много близки приятели и той откровено, макар и с притеснение си призна: "Извинявай, че излизам с този номер, но ти нали си със служебен телефон". Потвърдих, макар че не съм. Боже, какво самоунижение за един горд, надарен, многократно проявявал се и у нас, и в чужбина като достоен българин, истински патриот!
Една мъченица, у която от женствеността е останало само това подушване на фланелката и кюлотите, измъкнати от "гардероба" - торбичката с личните вещи. Една, ами - една! Отишла си без време от този свят, защото нямала 10 000 лв. за имплант. Млада чистачка с английски, който е - ех, далече от знаменитото "конграчулейшън", но която припряно бърза да защити човешкото си достойнство с това: "Не се срамувам от работата си". И накрая онзи блестящият, уважаваният, оставилият диря в професията си и в паметта на десетки признателни хора, който звъни и затваря, за да спести стотинки.
"Боже, боже, колко мъка има по тоя свят, боже", се задъхва Йовковият Моканин от жалост към болното момиче, за което се надяват да оцелее, ако види бялата лястовица. А на кого да се надяват - на бяла лястовица, на господ или на дявол - нещастницата с кашоните, тези дето нямат пари да платят, за да оживеят, чистачката с блестящия английски или самоунижаващият се за броени стотинки достоен българин!