Тръмп. Пожарникарят по Главната

В детството ми можехме да видим военни на живо. Особено им се радвахме, когато се връщаха от занятие. Преди да се прибере в казармата, дългата колона от камиони, джипки, бетеери, оръдия, походни кухни и водоноски пресичаше целия град по Главната. Мало и голямо се струпваше по тротоарите да гледа. Сигурно е имало и доза любопитство, но не то беше най-важното. Военните си бяха на уважение, пък и интересът към тях се подклаждаше от потребността да видим с очите си, че имаме армия, способна да защити родината, ако онези, които от десетина години са ни съюзници, дръзнат да ни нападнат.
Веднъж месечно по Главната минаваха и огнеборците. Изкарваха трите пожарни, надуваха сирените и може би очакваха овации като за войската. Само че се натъкваха на безразличие и дори досада. Намираше се по някой зевзек да изтърси, че наближава денят да си получат заплатите, та с това шумно представление искат да покажат, че си ги заработват. Обяснението беше навярно несправедливо, но детските ни души го приемаха за истина, защото ги виждахме как по цял ден играят волейбол в двора на пожарната.
Не се е чуло президентът на САЩ да е бил в миналото огнеборец. Но пожарникарството в недобрия смисъл е не толкова професия, колкото същност. И не защото някой с холеричен темперамент прави всичко на пожар. А тъй като хитрецът на новия век действа досущ като онези пожарникари от миналото - нужно му е от време на време да мине в пълна противопожарна готовност по Главната, за да разберат всички, че заслужава поста си.
И Тръмп го прави. В съучастие с Тереза Мей, че и с новата уж надежда на Стария континент Макрон. Както огнеборците натискат газта под воя на сирените, без някъде да е избухнал пожар, така и лидерите на новоизпечената Тройна коалиция засилват без нужда крилатите ракети към Сирия. Тази страна не им е направила нищо лошо, но това е без значение. За тях поредната съсипана държава в Близкия изток е Главната, по която светът трябва да ги види колко са загрижени за глобалното добруване. Ама дали спасителската им мисия е наистина наложителна, не е важно. Не са им необходими и безспорни факти за използване на химическо оръжие от правителството на Асад. Те първо атакуват, а после търсят доказателства. Така беше и през миналия април, и през тазгодишния. Не ги намериха нито тогава, нито сега. Вече и няма как да ги открият. Защото ракетите им унищожиха инсталациите, в които биха могли да бъдат. И това избързване едва ли е случайно. Особено ако си спомним как разрушиха Ирак, пък после се оказа, че Саддам Хюсеин не е притежавал химическото оръжие, за чието наличие се твърдеше дори от високата трибуна на ООН.
Западното обществено мнение е особено чувствително по темата за бойните отровни вещества. Още от 1917 г., когато германците пускат в Белгия смъртоносния газ "LOST", наречен по-късно "иприт" на името на градчето Ипър, в чийто район го употребяват. Тук загиват около 250 000 войници на Антантата, всеки пети остава непогребан. И до днес всяка вечер в 20 часа тръбачи от градската пожарна команда свирят "Последна стража". Но да ангажираш тази чувствителност с фалшиви новини и да търсиш подкрепата й, за да се самопрепоръчаш за миротворец, е цинично. Особено като се знае, че американската авиация изсипа 57 000 тона възможно най-токсични химикали над Виетнам, Лаос и Камбоджа. Да не говорим за съвършено ненужните от военна гледна точка атомни бомби над Хирошима и Нагасаки. Ролята на безкомпромисен противник на оръжията за масово поразяване би прилягала поне донякъде на САЩ, ако покрай всяка атака сами припомнят какви страдания причиниха на редица страни и народи. Ако уверят, че са изживели своя катарзис и че не биха позволили дори на самите себе си употребата на химически и ядрени оръжия.
Само че това не се е случило и няма и да се случи. Защото не такава е същинската цел. Щатите са се самоназначили за световен жандарм. В еднополюсния доскоро свят тази им длъжност не се подлагаше на съмнение. Само че ситуацията се промени и блюстителите на реда имат вопиюща нужда да доказват, че ролята им е неоспорима и недосегаема. За което са нужни не думи, а дела. Хенрик Ибсен сравняваше партийния главатар с гладен Кумчо Вълчо, който има нужда годишно от толкова и толкова едър и по-дребен добитък. Ако беше жив, сигурно щеше да напише нещо подобно и за световния тартор. И щеше да е прав само донякъде.
Донякъде, защото и в тази сфера девалвацията си е казала думата. Ако наистина е толкова силен, Тръмп ще изпълни заканите си към Пхенян. Само че си дава сметка, че Ким ще му отговори с ракети, без да му мигне окото. Затова предпочита театъра в Сирия. Ефектът от нападението може да е минимален, но ще го закрепи на поста. Като огнеборец, който фучи с цялото си снаряжение по Главната на провинциалния град. Но който е пожарникар не толкова по професия, колкото по същност.

Други текстове от автора на www.ivoatanasov.info