(Добро)душни мисли

Неоправданият оптимизъм нанася същата вреда като непредизвикания песимизъм. Радваш се на надежда, която не виждаш, но допускаш, че съществува. Подобна религиозна утопия вероятно е хармонична и действа антидепресивно, но едва ли е градивна. Все пак - да оставим религията на миряните и духовенството, на църквата, а да се вгледаме в реалността на песимизма и оптимизма. Чак тогава ще видим дали има светлина в тунела на битието, което очерня дните ни.

Броят на хората, наричани понякога мизантропи, мразещи човека като недостоен, е относително малък. Това обикновено са или преуспели индивиди с реституционна идентичност, или вродено усещане за нереализирано, или реализирано превъзходство, които очакват светът да върви нагоре, за да срещне евентуално нозете им. Те са щастливи посвоему и общуват предимно помежду си. Нямат ярки политически позиции, защото по принцип не обичат яркото.

Повече са принудителните песимисти. Те се срещат на всяка крачка - обикновено изглеждат съвършено зле. Недобре облечени, с износено самочувствие и по-износени обувки, с развалени зъби, добре образовани и зле осъществени, но усмихващи се понякога, дори надсмиващи се на себе си. Те не вярват вече в доброто, защото не го виждат. Не искат да мечтаят, защото реалността презира мечтите. Възрастните изоставят неубедителните си молби към децата да се върнат, децата вече не искат да се връщат. Те са "Унижените и оскърбените" на Достоевски, стискащи в джоба жалките остатъци на "Шагреновата кожа" на Балзак, макар да знаят, че тя не изпълнява желания. Затова и не желаят нищо, само стискат магията на надеждата, невярващи в нея. Невярващи в нищо. Дори в себе си.

Не са малко и оптимистите. Или са облечени с власт, или са съблечени от отговорност - но най-често виждат повод за радост там, където законът не може да достигне. Щастието им идва от грабежа и кражбите, от вярата в неопровержимото зло и ненаказаната сигурност, че светът винаги ще бъде тъй лош, както е създаден. От тях. И несправедливостта ще е по-силна от доброто, не за друго, а защото просто доброто не може да издържа дълго без кислорода на вярата. Затова убиват вярата на път и под път, където я срещнат или където тя случайно повдигне глава. Силни са, разбират се под сурдинка и са единомишлено алчни, зле образовани и нагли, агресивни и отмъстителни. Вярват в добруването на своето его, тъй като друго его не може да съществува, както и държава, в която законът и нравите да имат смисъл отвъд практическото си безсмислие и привидност.

Тези три групи човеци живеят заедно, срещат се, общуват, спорят, съдят се. Представителите на отделни групи понякога влизат в интимни отношения и дори се женят. Противоположностите се привличат, създават се прослойки с черти от една и друга група, но те са крехки формирования и обикновено имат нетрайно съществуване. Обитават една територия и това по никакъв начин не е достатъчно да намерят повод за приобщаване към сходни ценности. Защото такива ценности просто няма. Не може и да има.

Някои наричат това класова борба. Антагонизъм. Динамично проявление на естествения подбор. Ще надделеят по-добрите. Неандерталците ще отстъпят на хомо сапиенса. И човечеството ще продължи да се развива от по-добрите, по-силните и по-приспособимите.

Други го наричат съдба. Тази, която отрича смисъла на държавата и предназначението да опосредява битката между доброто и злото, между справедливото и несправедливото. Тази съдба, същата, обезсмисляща оптимизма като вреден, а песимизма като безполезен.

Всъщност нещата като че ли се свеждат именно до това - дали има смисъл от държава, която не функционира? Нейната видимост създава илюзия, осигуряваща предимство само на едната от групите. И вероятно на част от мизантропите.