Гоце Делчев: Македония ще се обедини с България

Македония е само турска, само гръцка, само сръбска, само албанска, а напоследък - само европейска и само американска. А в тоя хор от собственици на Македония от време на време се чуват гласчета, че е и българска. 

Но Македония не е само стока на политическия пазар с оръфан етикет за цена. В последните дни от Скопие показват желание за диалог с нас по "темата Гоце Делчев". Ето защо днес няма да ви убеждаваме чия е Македония, а ще ви предоставим спомени на двама съратници на Гоце. Единият е Пею Яворов - гений на българската поезия, а другият - гений в борбата за освобождение на Македония - Андон Кьосето. 

Те разказват за него и за това как вижда той разтърсващия Балканите повече от сто години въпрос чия е Македония. И, забележете нещо, за което "братята" ни македонци си запушват ушите и очите - Гоце отива и в Одринско и работи за неговото освобождение.

Какво е чувствал и мислил самият Гоце Делчев едва ли интересува днешните ни политици и е без значение за крещящата тълпа - тя си знае само  своята реплика. Но, все пак, истината трябва да се знае.

Няма да ви говоря за Яворов, който не го знае, се съмнявам да е българин, дори да се е родил такъв. Затова няколко думи само за Кьосето. Пред гения му на революционер и терорист се прекланят и титаните Гоце и Яне, и всеки от големите в македонската революция. Чуят ли името му, зъбите на хилядите му врагове започват да тракат от страх. Хиляди са и златните лири, определени за главата му от турската, сръбската и гръцката власт. Да, той е неграмотен, но секретарите му в неговата чета пишат на съвършен български, френски или турски език това, което иска той да каже на приятелите и враговете си. 

Друг с неговата съобразителност, саможертвеност, честност и жестокост, ако щете, няма. Писано е доста за Кьосето, макар далеч не всичко, и който иска, може да надникне в живота му. Стига да има здрава психика. И, волю или неволю, да застане мирно, поне за миг, пред паметта му. 

Но сега, когато "политкоректни" комисии се бъркат в светая светих на Гоце Делчев, нека прочетем частичка и от това какво той е споделял пред П.К. Яворов и Кьосето преди 120 години.  

Из "Македония в пламъци"

(Освободителните борби на българите от Македония в спомени на дейци на Вътрешната македоно-одринска революционна организация... Записал Боян Мирчев) Съставители Ива Бурилкова и Цочо Билярски, ИК "Синева", 2003 г.

За да напиша спомените на Андон Кьосето,  налагаше се да отпътувам за Горна Джумая (дн. Благоевград), където се бе настанил видният македонски революционер и терорист от лявото крило на македонската организация. В продължение на три дни записах всичко, което дядо Андон си спомни за своята бурна революционна дейност...

Кьосето бе нисичък, с побеляла коса, сух човек. Говореше енергично, както енергични бяха и движенията му. Облечен в тъмни шаечни дрехи, с нахлузен на главата каскет, дядо Андон без усилие си спомняше за своята дейност, както за своите приятели и врагове. Умен и тактичен, на него са възлагали тежки и рисковани задачи, които той изпълнява с хладнокръвие и успешно.

По време на разказа, когато дядо Андон започна да говори за дейността на Г. Делчев, той се запъна и заплака...

Срещите се състояха през есента на 1931 г.

В гр. Горна Джумая той заемаше малка административна служба.

Андон Лазов Янев - Кьосето почина на преклонна възраст към 1952 г.

Боян Мирчев

Горна Джумая, 22 септември 1931 г.

Андон Кьосето:

... На тръгване хапна едно яйце и поехме надолу по Роянската река. Гоце вървеше подир мен. Бях завързал на главата си бяла кърпа. По едно време куриерите бяха сбъркали пътя и аз взех да им се карам. Делчев ме хвана за ръка и каза: "Недей им се кара, хора сме, случва се и това понякога!"...

Отидохме под средния рид от Разловци, долу и поставихме недалеко засада и който от с. Разловци минеше, залавяхме го и не го пускахме. Между тях попадна и същият кмет, когото търсехме. После всички се изтеглихме нагоре. Насядаха и аз държах реч. Бяхме 13 души. В речта си казах: "Никой да не се безпокои, че ще му бъде направено нещо. Искам само да докажа, че с Централния комитет шега не става и никой не може да си играе. На вас ви говорят, че щяла България да дойде да ви освободи. Но тази свобода ние няма да можем да я пазим. А ще можем само оная свобода да опазим, която сами ще можем да сдобием; само нея ще умеем да опазим. Оня селянин, който с труд печели жито, добитък, само той знае да цени и да пази придобитото - така е и със свободата. Ние първо ще искаме автономия, а след това ще му търсим другите пътища. Два плета наведнъж не се прескачат. Жалко, че има някои, които не разбират това. Сега на въпроса. Тук между вас има един, за когото е издадена смъртна присъда и погрешно ще бъде да се мисли, че ние ще оставим децата му сираци. Не, за това нещо той сам си е виновен. Особено, когато един българин се осмелява, особено български офицер, да предаде на турска потеря Гоце Делчев, скъпоценния камък на Македония. Делчев, който е душата и сърцето на организацията. (Андон Кьосето плаче.) Като мен и като вас десетици и стотици могат да се родят, но като него редко се раждат. Затова пристъпваме към действие. Този коджабашия, оня който е глава на вашето село, той се намери да предаде един ангел - ръководител (плаче!), та за него смърт, това е народната награда. И никому да не е криво, че децата му оставят сираци."

Дадох заповед на Христо Кутрулчето и Андрея и те пристъпиха към екзекуция...

По-рано, когато турската власт обявяваше по селата за залавяне на Делчев, тя даваше 1500 лири награда на онзи, който убие Делчев, а за мене бяха определили 1000 лири награда на онзи, който ме хване. Аз пък си продължавах работата, както и по-рано, събирах селяните, агитирах и прочее. Също и гърците ме бяха осъдили. Това сториха и сърбите. Три държави бяха ме осъдили. Няма какво да ме осъждат те, защото като съм взел пушка в ръце, сам съм се осъдил на смърт... Рано или късно ще ме убият, но жив няма да им се дам, това гарантирам!

Така говорех пред селяните...

За Гоце Делчев. Делчев с една-две думи предразполагаше. Който го знаеше и който не го знаеше, го почиташе. Всички чети, които ги имаше тогава - легални, нелегални, всички бяха нему подчинени. У него нямаше никога груба забележка, да каже груба дума, или пък да е намръщен. Все беше весел. Той предразполагаше. Беше много доверчив. Страдаше от стомашна болест, която я придобил от река Брегалница. Когато беше в Щип като училищен директор, там той нямаше работници. Тогава идваха материали през граница. Докарваха ги до с. Саса. Той сам е пренасял с голяма мъка пушки през река Брегалница по лед и студ и ги е препращал за Царевоселско, за към Голак. Така той спечелва стомашната си болест. Като се движеше в Македония, ако хапне хляб, веднага ще започне да повръща; и той бе принуден през ден да яде по 2-3 яйца без хляб и някъде, ако намери чашка млеко. И въпреки че страдаше от тази болест и гладуваше, от нищо не се плашеше, винаги кураж даваше. Винаги и навсякъде съветваше и никой не можеше да го осъди за нещо. До неговото загиване духът беше много силен и нямаше такива саморазправи. След като загина в Сярско, действително организацията не умре, обаче тя не беше така подредена и не можеше да се подготви като през негово време, затова неговите стари другари, които бяха от по-рано, останаха малко беззащитни, понеже излязоха нови сили, нови умове... Ако Делчев някъде откриеха с някоя чета, той никога не казваше на войводата, хайде, сега ти напред. У него имаше честолюбие. Мен ми е тежко за всеки паднал другар. Обаче като нас могат да се родят десетки, стотици. Но Македония едва ли ще роди втори Делчев... Делчев не се отчайваше от нищо.

***

След обиколката (на Македония) Делчев пристигна при нас. Гледам го окапал, по него въшки лазят по ръбовете на дрехите му на синджири. Намирахме се на един присой на Али Ботуш, Сярско поле. Казвам на Делчев: "Съблечи си дрехите!" "Ти луд ли си, бе Андоне!" - отговаря ми Делчев. "Аз ти заповядвам, - рекох му повторно. - За това ти давам 2-3 минути срок." След това, по моя заповед, другарите го хванаха и го съблекоха, както майка го е родила. Най-напред му дадохме да обуе едни гащи. (Той носеше една вълнена фланела.) Ама въшките по нея се натичкали, така че не можеш да ги отлепиш. Срещу нас се случи един мравуняк. Взех че послах фланелата му над мравуняка. И като започнаха ония мравки да водят и носят въшките! Гоце каза: "Кой можеше да се досети затова?" Викам му: "Досети ме неволята, мъката." И така, мравките изчистиха до последнята гнидичка дрехите на Делчева и след това той отново се облече. При среща Гоце Делчев се ми напомняше този случай и от сърце се смееше...

Чувах за Делчева, къде той отиде, усилва всички хора и канали. Селяните и гражданите, като чуеха, че Гоце иде, изпадаха в състояние, като че ли Господ се е свалил от небето. Аз няма да забравя ония хубави времена, които ще помня дори след смъртта си.

***

... Събрахме се с Делчев и той остана с нас още два дни. И тогава той разпореди коя чета къде да отиде... И при раздялата за сбогом Гоце Делчев каза: "Другари, аз сега заминавам за България, ще получа от нашите другари пари и знайте, че тези пари ще отидат тъкмо за делото, за македонското дело и ще продължа с всички сили и средства (борбата) с тези гадове, не с гадове, а като (с) хора. Ако не се обединим, знайте, Македония е разкъсана, ще стане война, дали тази война ще сполучим или не, ще се предизвика по-голяма война, ще стане европейска намеса, ще пострада България." И Делчев тръгна към границата. А преди това, той каза още: "Бъдете смели, имайте срещи и с други. Всичкото зло е от Фердинанд. Ако аз умра, да не ви е просто, ако не обърнете палата на Фердинанд наопаки. Всичката роля играе той. А посредници между тях и офицерите са Дървингов и Николов, Саракинов, мичман Саев, Иван Караджов и той беше със същата свита. Те като сила се засилиха, искаха те да са господари. Ние не можем да спечелим пълна свобода, ние ще искаме автономия. Целта на Централната организация беше тайна, един ден само по себе си, след 10 или 15 години, без да се съмняват Сърбия и Гърция, тя ще се обедини с България."

"Гоце Делчев", биография, П.К. Яворов, изд. "Български писател", 1989 г.

Из "Началник на всички чети в България"

Колкото повече тайната организация разширяваше кръгът на своите действия, толкова по-чести ставаха и малодушните издайничества, и шпионските открития...

През това време турското правителство беше отворило вече систематична борба против революционната организация, или все равно - против българщината в Македония. Легион шпиони запъпляха и по градове, и по села - легион шпиони, на които се плащаше и плаща не само да издирят, но и да измислят по тоя начин трябаше да се премахне цвета на опасния народ...

Прочее между турската власт и революционното съзаклятие се почваше явен двубой. В тия обстоятелства именно предстоеше на революционната чета да се покаже най-вече - да пресъздава, да ободрява, да отмъщава... А Гоце, за да постигнеше хубава наредба, преди всичко имаше нужда от една сравнително крупна сума. И както преди две години, той трябаше да търси пари чрез насилие в Турско...

Както говорихме по-горе, през това време турските власти бяха решили вече да се борят с революционната организация и с българщината в Македония по всички направления. Разбира се, и организацията, и българите изобщо поеха с достойнство хвърлената ръкавица. И през 99-а година македонската земя беше театър на цял ред събития, които приковаха всесветското внимание върху картата на Европейска Турция...

Два месеца по-късно в Куманово се разигра друга трагедия. Сръбските пропагандисти в тоя град, насърчавани от правителството, бяха тласнали неколцината сърбомани в борба с българското население зарад една църква и нейните имоти. Най-после, през август, правителството уж поиска да тури край на дълговременната разправия: едно императорско ираде оставяше на българите църквата и предвиждаше за сърбоманите известна сума пари. Но това, което се даваше с едната ръка под натискът на българското правителство, с другата се унищожаваше съгласно хубаво разбраните турски интереси...

Върховния комитет, съвсем безсилен касателно Македония, от година време имаше почти на пълно свое разположение цяло Одринско. По някои практически съображения революционната организация беше допуснала това. Но при поникналите разногласия между двата лагера Гоце поиска да върне на общата съзаклятнишка мрежа и тоя край...

Към 20 март 1900 г. Гоце обикаля вече градове и села в Одринско. Но тук работеха и хора, които бяха напълно под влиянието на върховния комитет. И Гоце, срещайки на всяка стъпка безизходни кривини, намира твърде зле избран момента за работа, която го беше отвела в Одринския край...

Гоце дохожда в България и взема мерки за предохранението поне на Македония от гибелните раздори, които подриваха Одринско. Той урежда една по една районните чети, като им дава и подробни наставления за бъдеща работа...

Гоцевите сръчност и бързина в работа и в движение поразяваха всички около него. И турци го бяха кръстили "канатлъ'шейтан" - хвъркатия дявол, а другари му бяха натрапили псевдонима "Ахил"...

Мъртвият Гоце. На 20 април Гоце разказваше на другарите си по-раншни свои сънища, които съвпадаха с избиването на близки нему хора, и думаше:

- С нашия живот, какъвто е, станах вече и фаталист. Нощеска сънувах, че турци ме удариха в сърцето. Щипската чета е разбита в Карбинци. Милан, брат ми, е в тази чета и сигурно е убит.

Гоце не беше сънувал смъртта на втория свой по-малък брат: Милан падна много по-късно, летос, в Неманци, Кукушко.

Гоце забравяше своите неотдавнашни предчувствия. Сънят пророчествуваше неговия гроб.

Почти едновременно с Гоце биват убити още шестима, в това число и Гущанов. Останалите живи влазят в една плевня, отдето след цял ден сражение се измъкват незабелязано между пламъците на Баница, цяла изгорена.

- Петнадесет часа - спомня си г. Хаджидимов - турците не посмяха от куршумите ни да приближат нашите убити. Петнадесет часа ний гледахме мъртвия Гоце, приведен сякаш върху гробът на Македония. И петнадесет часа ни се късаха сърцата...

Защото осиротяваше цял народ.