Не! Не сме народ от чичовци!

Проф. Иван Цветков

Историята е следната: най-напред известният български журналист Тодор Коруев публикува в своята редовна колонка в ДУМА нещо като портрет, като разказ за творческото битие на Любомир Котев, писател, който живее в Ямбол. След това в приложението "Пегас" от 31 юли, пак в ДУМА, се появи интервюто на Коруев с Любомир Котев, в което бяха разгърнати възгледите на писателя за нашата народопсихология, като основната му мисъл бе изведена в заглавието "Ние сме народ от чичовци". За пояснение бе допълнено: "Българинът, автентичният герой на родната литература, е Иванчо Йотата или Лъжлив Съби, или Нане Стоичко на Елин Пелин, или Агата на Йовков, или Ганьо Балкански на Алеко, или Гоца Герасков на Радичков, все екземпляри, както прозорливо изтъква един от създателите им, които ще те удавят, но няма да те възхитят."
Тъкмо срещу това твърдение, срещу тази философия за българския народ искам да възразя решително. Цялата история на България не я потвърждава. Не я потвърждава и творчеството на Вазов, авторът на пародийната повест "Чичовци". През първите десетилетия след Освобождението патриархът на българската литература пише не само тази повест, но и централното си произведение в прозата - романа "Под игото", за "Пиянството на един народ", пише и "Немили-недраги" и цикъла "Епопея на забравените". Нека да си припомним два момента от този цикъл:

Нека. Но ний знаем, че в нашто недавно
свети нещо ново, има нещо славно,
що гордо разтупва нашите гърди
и в нас чувства силни, големи плоди;
защото там нейде на връх планината,
що небето синьо крепи с рамената,
издига се някой див, чутовен връх,
покрит с бели кости и със кървав мъх,
на безсмъртен подвиг паметник огромен;
защото в Балкана има един спомен,
има едно име, що вечно живей
и в нашта история кат легенда грей,
едно име ново, голямо, антично,
като Термопили славно, безгранично,
що отговор дава и смива срамът
и на клеветата строшава зъбът.

О, Шипка!

Това е от "Опълченците на Шипка", а следващият цитат е от "Защитата на Перущица":

Перущице бледна, гняздо на герои,
слава! Вечна слава на чедата твои,
на твоята пепел и на твоя гроб,
дето храбро падна въстаналий роб!
...Поклон на теб, граде, пепелище прашно,
на борба юнашка свидетелство страшно!
...ти с твойта смърт страшна и храбри моми
Картаген надмина, Спарта засрами.

Има ли нужда от коментар? Не виждам тук никакви чичовци. Виждам само титани, като онези от древността, готови да пожертват мило и драго за свободата на отечеството си.
Нека дадем сега думата на най-големия български авторитет в областта на нашата народопсихология, на безсмъртния Иван Хаджийски. Своята "Оптимистична теория за нашия народ" той започва със следните думи:

"Наистина, никой българин досега не е дръзнал открито да пораженствува с песимистични теории за нашия народ. От никоя българска трибуна върху лицето на този народ не е хвърлена публично кал, която да е нужно да бъде мита с доводите на една оптимистична теория. Но това още не значи, че неразбирането на печалните материали, които дава нашият личен и обществен живот, не кара отделни лица и групи да правят повече или по-малко прикрито песимистични обобщения.
...Думите "българин" и "българска работа" у нас често се употребяват като унизителни нарицания. Българинът, в черните очила на нашето самоподценяване, е онова двукрако без перушина, което населява сивите пространства от двете страни на Балкана и което заради парче хляб е способно на всичко. Фанариотската теория за хондрокефаловщината на българина звучи като ласкателство в сравнение с оня миризлив букет от качества, които ние си приписваме с презрителния термин "българин"...
...Убиват се чувствата на национална гордост. Пепели се социалният патос. Гаси се напрежението на историческия ни устрем. Политическото безразличие се изтъква като висша мъдрост. Историческото мъжество на борците за новото, вместо да се прославя като върховен дълг, се карикатури като историческа наивност."

Естествено не бива да се възприема буквално всяка дума в този текст, писан през миналия век. Важна е основната му насоченост срещу националния нихилизъм, срещу самоподценяването, което стига понякога до мазохизъм. Нима онези, които превзеха Одринската крепост и стигнаха до Мраморно море в 1912 г., бяха чичовци? Цял свят се възхищаваше тогава от победите на българската армия. Нима онези, които се сражаваха при Драва и стигнаха до австрийските Алпи, бяха чичовци? А не става дума само за военни успехи. Много са изявите в нашата история "що гордо разтупват нашите гърди". Нека бъдем по-обективни и по-справедливи към своя народ. Ние сме народът на Паисий, на Левски и Ботев, на Бенковски и Хаджи Димитър, на Бачо Киро и Васил Петлешков, на Вазов и Йовков, на Гео Милев и Вапцаров. Народ на първоучителите Кирил и Методий, с толкова приноси към славянската култура и към Европа! Такъв народ заслужава само нашия поклон!