Дано пък туризмът...

След като през последните двайсетина години и главно в началото на т.нар. преход родните земеделско стопанство и икономика бяха затрити (за културата опитите продължават, според израза, употребен в един виц), главната ни надежда за национално обогатяване остава в туризма. Само на данъци, мита и затягане на коланите не може да се разчита.
За съжаление обаче алчността на някои бивши собственици, беззаконието или възможността за заобикаляне на законите, както и ред други, способстващи грабителството, обстоятелства спомогнаха за бетонирането на прекрасното ни крайбрежие до степен не особено привлекателна за чуждестранния курортист. Затова пък за радост на Вуте, който не иска на него да му добре, а на съседа да му е зле, има вероятност някои компрометиращи съседите ни обстоятелства да пренасочат някои европейски (тук включвам естествено и руски, украински и т.н.) любители на слънчевите морски плажове от съседите към нашето крайбрежие. 
Има още много на какво да разчитат родните туризъм и курортизъм (тази дума май сега я измислих), освен на чуждите нещастия. Не съм достатъчно запознат, но мисля, че началните опити за селско летуване дават някакви резултати. Безспорен е интересът и към историческите ни забележителности, по които спокойно можем да се мерим с Гърция и Италия, където се стичат колекционери на лични впечатления от цял свят. Смятам, че е достатъчно да спомена новите и вече не съвсем нови археологически открития около Старосел и Перперикон. Като говорим за селския и историческия туризъм, не бива да оставяме само като фон и завидната природна красота на Родината ни. Не случайно някой се беше пошегувал, че ако й ударим една метла и съберем пластмасовите амбалажни отпадъци, Швейцария ще ни гледа задния номер на фланелката. И при възражение шегаджията беше добавил "А къде й е морето на Швейцария?"
Като споменах за пластмасовите отпадъци, сетих се, че причината да напиша всички тези редове е не само набиращият скорост курортен сезон, а и неотдавнашното ми кратко посещение в Берлин, който напоследък се смята за най-употребявана като туристически обект световна столица. Там например хората не се чудят в коя от кофите (ако случайно има такива) за разделно групиране на отпадъците да изхвърлят пластмасовите бутилки, а просто ги връщат в магазините и срещу това получават евростотинки и то не малко. Какво пречи да се прилага това и в нашата страна, отрупана с много такива боклуци и населена с много бедни жители.
Разбира се, връщането на пластмасовите бутилки далеч не беше единственото, което ме впечатли в Берлин, където след чести посещения в миналото не бях ходил трийсетина години. С естествено вълнение разгледах отново архитектурните забележителности, каквито (уви!) у нас няма, хвърлих поглед и към нови модерни строителни чудеса, но кой знае защо обърнах внимание на някои дребни неща от живота, с каквито ни сблъсква всекидневието. И неизбежни са сравненията с делничния бит у нас. Ние например по всевъзможни начини учим децата да пресичат улиците, като използват специалните раирани с бяло пътечки, наречени "зебри". Там изобщо няма зебри, не са хабили боя да ги рисуват. Просто се знае, че продължението на тротоара при кръстоската на две улици също е тротоар и шофьорите стриктно чакат първо да минат пешеходците. Пак за пешеходците, особено в един туристически град, голямо облекчение представляват уличните табелки, посочващи посоката към и разстоянието до някой площад, музей или театър. А у нас често е трудно да разбере човек дори по коя улица ходи. Понеже си нямат площад "Славейков", берлинчани са разположили сергиите си с книги в двора на Хумболтовия университет и на тротоара пред него - и това ми хареса.
Не ми хареса, че (навярно поради свободното движение на хора по света), не само ние не сме дръпнали нагоре към немското гражданско поведение и ред, а германците (може да са и вносни) са се смъкнали малко надолу към нас. На няколко места, докато чаках зеленото на светофара, доста нетърпеливци пресичаха на червено. Градът е далеч по-чист от моята родна София, но хвърлени на земята угарки от цигари могат да се вият и там. Автомобилите навсякъде възпитано чакаха да пресека, но на два-три пъти щяха да ме блъснат бързо движещи се по тротоарите велосипеди...
Имаше преди години някаква закачка, че не можем да стигнем американците, даже ако тичаме срещу тях.
Оставете ги американците! Моето желание е (въпреки забележките ми) да стигнем германците. Това би допринесло много и за туристическото реноме на инак толкова красивата ни България.