Георги Стоянов: Чистота е нужна за националните ни герои

Интервю на Боян Бойчев

ГЕОРГИ СТОЯНОВ е роден в Москва на 27 юли 1936 г. Завършва МЕИ в руската столица, след това учи в Париж кинорежисура и режисура на монтажа в Института за висше кинематографическо изкуство. Работил е в Студията за хроникални и документални филми и в Студията за игрални филми. Режисьор е на 15 и сценарист на 4 филма. В няколко филма участва и като актьор. Поет, автор на няколко стихосбирки. Носител на престижни награди като творец. Има и редица обществени изяви - бил е депутат, зам.-министър на културата, културно аташе в българското посолство в САЩ.

- Г-н Стоянов, напоследък у нас се появиха нови исторически филми, които не предизвикаха еднозначна оценка у зрителите. Дори критиките бяха повече. Вие също сте режисьор на исторически филм - "Константин Философ", заснет през 80-те години на миналия век. Какво е необходимо, за да стане една такава творба хубава и правдоподобна? 

- Не мога да не тръгна от логиката на истината, която съм търсил в моя филм и до която съм стигнал с много редакции. Защото говорим за събития, които са станали далеч преди нас. Ние сме като в един водовъртеж, от който се мъчим да излезем, но да запазим логичната представа кое става история. Не всичко, слава Богу, защото иначе отпадъците ще заменят логиката. Когато завърших кинорежисура, се връщам от Франция и си казвам: "В никакъв случай няма да правя исторически филми. Ще правя съвремието." Тогава беше модерна Новата вълна. Да снимам български филми, в които има предварителни задължения към историята? Това е много трудно и отговорно. За да говориш от нейно име, ти трябва да сложиш всичките й дрехи. Това обличане на историята е най-страшното нещо, защото тя е минала през смърт. Повечето от хората, които са имали качества, са си отишли ненавреме. И това е особено силно в българската история. А тя е невероятна. Не говоря само за Батак. България е била половината глобус, а днес е една кръпка. Толкова различна и трудна е била нейната пътека през времето. А представата за историята при мен е минаване към онова, което искаш да направиш, за да я запазиш. Защото мнозина искат да я забравят, да я няма.

Според мен, за да се получи качествена творба, по-скоро трябва да има една художествена условност, при която благородни хора искат да спасят паметта на гения и правят всичко възможно за това. Това е логиката. Трудно се влиза там. Ръкавици. Трябва да се пипа с ръкавици, както в големите музеи. По такъв начин се опазва територията на историята.

- Как създавахте "Константин Философ"? И защо сте се захванали, след като казахте, че сте искали да снимате само съвременни филми?

- Съдбата си прави добра шега. Среща хора, които имат един и същи пиетет към онова, което биха искали да направят територия на словото. Защото словото си е слово, но територията, която обикновено му предлагат, е нещо продаваемо. А това, което е продаваемо, е спекула. И съответно този, който реши да го продава, е покварен. Тук нещата не стояха така. Първият ми възторг беше от Кольо Русев. Аз срещнах инструмента на словото. Жива музика - до такава степен се зарадвах, че в сценария присъства българският език и е в такъв вид. Във филма има епизоди, които са подчинени на това, че Константин Кирил наистина е бил изваден от равновесие от това как се лее словото. Практически при него отношението със словото е такова, че да няма нужда от обяснения. Той е знаел, че всичко, което прави, ще му създаде страхотни мъки. И в своя живот няма да получи отплата за това, което е създал. Думите, които са станали тих звук, на български звучат като музика. Тези неща не се случват много често. Понякога са цели пасажи. Но да стане това гениално - неговата територия е музиката. Тоест словото до такава степен е близко до музиката, че се получава звук. 

Аз не исках да правя филм за историята като разказ за йерархията, а за това как се ражда възторгът. Това става, когато попаднеш в чист екип. Екип, който е готов да загине, но само и само да светне възторгът. А после той ще хареса и цялото слово. Ще разбере, че словото е получило подарък. Не е било облечено в лоши печатни дрехи. Такъв беше нашият екип тогава.

- С много пари ли се прави хубав исторически филм? Свикнахме сякаш със скъпите холивудски продукции...

- Не, друго нещо е важното. Историята е скъпа за пресъздаване, защото ние трябва да бъдем почтени към нея. 

- Какво предизвикателство е историческият филм?

- Предизвикателство е желанието да се разбере какво се крие зад думите в една действителност, където се бият, кълцат се, водят се войни. Хората на културата имат един единствен изход - те може да нямат приживе признание, но ако създадат нещо стойностно, след време ще го има на първа линия. И тук въпросът е: защо една част от населението иска да влезе в културата и да се докосне до възторга, а другата предпочита спекулата. Оттук идва и разминаването при творците: в желанието за биография, в съблазънта да правиш кариера и във всичките останали поразии на покварения ни свят. 

- А когато се прави един филм за историческа личност, трябва ли фактите строго да се следват или художествената измислица е възможна? 

- Ние не можем да говорим за факти от името на човек, който ги е създавал. История се прави от свидетелствата на хората, които са познавали дадена личност. Ние можем да говорим за онова, което сме получили благодарение на факта, че сме се докоснали до нея по един чист начин. И това няма да бъде филм за историческа личност, а мнение на свидетел, който е обсебен от тази личност. Нека вземем Ботев. Всеки сам го открива за себе си. И ако го ползва за себе си, за да се опита максимално да проникне вътре, това е добре. Проникването е много мъчително. Това не е дупка, през която ще минеш. Няма как. Аз имам много претенции към киното, защото словото в биографията си умира да се закодира, да крие своите идиоми, да скрие своите значения, за да може, когато човек проникне поне до един-два идиома, да разбере, че е имал голямо изживяване от един голям творец. Само толкова ще му бъде проникването. Ако той е в състояние да лее потоци от сълзи денонощно, това не е реално. Следователно възторгът е нещо, което не може да се обясни. Казвате: случи ми се нещо, което не мога да обясня. Ето това е Ботев.

- Трябва ли да се правят игрални филми на историческа тематика или да оставим всичко на документалистиката? Защото игралните филми предлагат различна гледна точка...

- Не документалистиката или игралното кино са белята. Белята са хората, които искат да правят такива филми. Ако решиш да печелиш, няма смисъл. Защото това не са пари, а спекула. Единственият начин е да се очистиш от всякакъв вид непочтеност. Трябва да се докоснеш до характера на тези хора. Ботев е бил готов 100 пъти да загине за всеки свой стих. Божествената тоналност на поезията му е резултат от незащитена чувствителност, от един характер, който не е успял да опази себе си.

- Имаме ли нужда да идеализираме Ботев, Левски и другите национални герои? 

- Това, което са ни оставили, не трябва да се пипа в никаква материална част. Нито в графиката, нито в звученето, нито в срещата, нито в думите, нито в огромното изживяване. Нищо не може да се сравни с това, което те събуждат у нас. Да се върнем отново на Ботев. Невероятният мозък, който живее в зверски условия и умира сред голи скали, е направил архитектура на нещо, което е песен на камъка и тоналност на живота. Неговата поезия. Да, ние имаме нужда от Ботев и хора като него, а не от тълкуватели на Ботев. Защо? Защото за да тълкуваш Ботев, ти трябва да си почистил територията около себе си до такава степен, че да не влезе и трошица поразия. А това не е никак лесно. Чистота е нужна за Ботев, за другите ни герои.

- За Вас какво е Ботев? 

- Ботев е превърнал думата в нещо, което е по-голямо от музиката. А музиката е феноменална, защото няма нужда от преводач и докосва всички. Той е направил това с поезията. Ако е нямала крила, са й поникнали крила. А крила не поникват навсякъде. Ботев прави така, че един български текст да бъде записан в Сорбоната. Това е реална картина в стих. Със слово, с рими, с измерения, с тоналност. И с връзки, до такава степен неочаквани, че ти се възторгваш. Картина, в която чуваш звука, картина, в която има желание да боготвориш планина, ромолене на ручей, шум на дървета. 

- А публицистът Ботев? Какъв е той? И къде е днес? 

- Публицистът Ботев не е различен от революционера Ботев. Той е склонен към саможертва. Пише това, което мисли. И не се страхува. Знае, че там, където ще мине с четата, сигурно 99 процента от хората са неспасяеми. Публицистиката му надминава всичките възможности за измерение на това, което е направено от гений. Няма таблица, която да го хване. Тя може само да го окълца.

- Имаме ли нужда днес от личности като Ботев, в когото младите хора да се вглеждат? От идеал, който да следват? 

- Имаме страхотна нужда от такива гениални личност и от уважение към тях. За съжаление, няма как да забраниш на кретените да пипат идеалите. Идеал не съществува при лошата съвест, при предателския човешки материал. Смятам, че Кирил и Методий са били сигурни, че създаденото от тях ще трябва да се брани през вековете. Може ли днес да подменяме български понятия и имена, да се отказваме от азбуката си? Нашият речник е богат, но ние не го ползваме. Вместо това се прехласваме пред чужди думи, чужди букви. 

- Вашето мнение за съвременното българско кино? Следите ли го? То сякаш също започна да подражава на чужди образци...

- Преди години аз влязох в територия, в която никак не е лесно да разтълкуваш това, до което искаш да стигнеш. Виждам в пътя си малко повече сбъднати неща, отколкото всички други пътища. Съдбата неслучайно ти доказва: това няма да го бъде, онова няма да се случи. И ти гледа характера. Знае, че ще се спасиш. Но ако не се спасиш сам, ще отидеш при спекулантите. Аз бягам от съвременното кино, защото то вече е спекулация.

- А ние в коя посока трябва да вървим? Как да разберем посоката? 

- Ние трябва да следваме тази посока, която отваря пътя към истината.